Изражението й посърна и лека болка премина през лицето й. Макар да се чувствах гузен, така беше най-добре. Не се замесвах с хората. Това е.
Тогава защо помогна на Ейдън? Мамка му, проклет да съм ако знаех отговора на това.
Откъсвайки поглед от обнадеждените очи на Джей Пи, аз погледнах през прозореца… и улових с поглед гърба на една блондинка с извивки точно на правилните места.
Поклатих глава. Нямаше начин да е Ейдън.
И защо, по дяволите, продължавах да се оглеждам за нея? Тя нямаше да се върне тук.
Край на историята. Време беше да я избия от главата си.
СЛЪНЦЕТО СИ ПРОБИВАШЕ ПЪТ ПРЕЗ ЗАВЕСИТЕ измъквайки ме от дълбокия сън, подобен на кома. Миналата нощ лежах дълго време будна и мислех, че никога няма да заспя с непрестанния шум от празнуващите, който се носеше от улицата под стаята ми.
Но очевидно бях грешала.
Изтърколих се от леглото и отидох до френските врати на балкона, за да издърпам завесите. Имах нужда да се убедя, че това беше истина, а не сън.
Сградите в традиционен стил, които се бяха наредили една до друга на Бърбън Стийт, ме посрещнаха от балкона, запалвайки в мен куп чувства.
Нетърпение. Вълнение. Нервност. Очакване.
Бях момиче принудено да напусне дома си, заради бизнеса на баща си, а вчера доказах, че не съм въобще толкова умна и подготвена, колкото смятах.
Да чета за приключения на нови места не бе същото, като да ги изживявам. Увереността, която имах, качвайки се на самолета, сега бе толкова стопена, че почти я нямаше.
Но днес бе ден за ново начало. На утринната светлина, градът не изглеждаше толкова заплашителен и можех да се престоря, че бях обикновено момиче отишло на ваканция. Мога да започна със списъка си и да направя всички неща, които бях мечтала да сторя.
Спомних си нарежданията на Анджело… «Стой си в стаята, повикай румсървис, поръчай масаж».
Съжалявам, Анджело. Не можех да пропусна тази възможност.
И думите на Бишъп, преди да си тръгне снощи, се появиха в ума ми. Не се забърквай в неприятности.
Определено нямаше да си търся неприятности, но нямаше и да позволя вчерашния провал да ме спре. Днес нямаше да разнасям куфар, слагайки мишена на гърба си, както ми бе казал той. Днес щях да се смеся с народа.
Кога друг път щях да получа подобен шанс?
Поглеждайки се в огледалото, започнах да се нахъсвам.
— Мога да го направя. Не е нужно да ходя далеч. Мога просто да се разходя до Френския квартал и всичко да бъде нормално. Ще се справя.
Взела това решение и с увереност, която надхвърляше действителността, аз се изкъпах и се подготвих за деня. Очевидно, нямах лукса да подбера по-подходящо гардероба си, затова измъкнах миш-маша от дрехи натъпкан в куфара ми.
Дънки, бяла камизола и бледорозова жилетка, щяха да са подходящи за през деня, нали?
Обух мокасините си и излязох от стаята, чувствайки, че това бе началото на нещо напълно ново. Първият път, в който вкусвах истинския живот и несигурността от това, как решенията ми ще се отразят на крайния резултат. Без предпазна мрежа и гаранции. Просто… аз.
От много време чаках това.
Забелязах тентите на бели и зелени райета на прословутото «Кафе дьо Монде», точно когато коремът ми започваше да къркори от глад. Щом се настаних на малката маса и поръчката ми пристигна, започнах да се наслаждавам на невероятно вкусните, поръсени с пудра захар сладкиши, с които бе известно мястото, докато пийвах кафе и оглеждах хората. Това ми бе станало навик от годините, през които наблюдавах живота отстрани.
И напълно отричам да оглеждах тълпата в търсене на един точно определен грамаден мъж. Може би просто може да мина покай студиото… за да видя там ли е.
Не знаех от къде се взе тази идея, но беше ужасна. Нямаше да правя нищо такова. Дори и да бе най-плашещо красивия мъж, който бях срещала в живота си, нямах работа да се мотая около него. А и той изглежда не изгаряше от желание да се помотае около мен и да ме опознае.
Което бе добре, защото никой не би могъл да ме опознае истински. Още се ритах, задето му казах истинското си име. Как беше възможно да се издъня с нещо така елементарно и толкова важно?
Няма да го видиш повече, затова няма значение.
Не е като да има вероятност пътищата ни да се пресекат. Ню Орлиънс беше голям град. И със сигурност нямаше да се пресекат, ако стоях далеч от едно точно определено студио за татуировки. Не че имах причина да мина от там. Не е като да искам да си направя татуировка или нещо такова.