Нали?
Това бе нещо, което никога не бях обмисляла. Да си направя татуировка не присъстваше в никой от списъците ми, просто защото мисълта никога не бе минавала през главата ми. Досега…
Изтласквайки тази нелепа мисъл, аз напуснах кафенето и излязох на тротоара. Беше ужасно вълнуващо да знам, че няма да има охрана, вървяща по петите ми през улиците. Вълнението от свободата се обви около мен и аз го приветствах.
Или поне докато не си спомних, че ако нещо ми се случи, примерно както вчера онези мъже ме сграбчиха, бях напълно сама и нямах никакви умения да се защитя. С изключение на факта, че знаех как да не удрям.
Защо Дом никога не бе настоявал да се науча да се защитавам сама? О, да, той никога не бе очаквал да изляза от балона, в който ме бе напъхал.
Решавайки да държа под око заобикалящата ме среда, аз тръгнах към Джаксън Скауър и гледах как уличните артисти създават изкуството си, когато във въздуха се разнесе джаз мелодия. Останах на място няколко минути, позволявайки на музиката да ме изпълни, и малко по малко започнах да се отпускам.
Градът имаше свой ритъм и можех да го усетя в кръвта си.
Пуснах рестото от кафенето в отворения калъф за саксофон и продължих с обиколката си. Разходих се из площада, попивайки всеки детайл от архитектурата, ярките цветове, еклектичните улични изпълнителни и артисти, докато до носа ми не достигна някакъв сладък аромат. Оставяйки на носа си да ме води, аз направих малък кръг, докато усетя от къде се носеше аромата. Една жена стоеше зад прозорец, над който имаше ръчно изписана табела «Пресни бонбони».
Само защото току-що се бях натъпкала с бухти, не значеше, че не мога да се насладя и на останалите лакомства, които предлагаше града. Пристъпих към вратата, когато познат глас ме свари неподготвена.
— Хей, захарче. Не очаквах да те видя отново.
Излизайки от магазина, пред мен беше жената с черно-синята коса от студиото за татуировки. Дилайла. Очевидно Ню Орлиънс не е чак толкова голям град, колкото мислих.
— Аз съм Дилайла. Помниш ли ме?
Откъснах се от моментната изненада, че срещам някой, който не ми е напълно непознат.
— Да, извинявай.
— Няма проблем. Хубаво е да видя, че не изглеждаш чак толкова изгубена, колкото последния път. — Тя нагласи чантата на рамото си. — Е, реши да се задържиш наоколо, както виждам.
— Как бих могла да не го направя? Този град изглежда наистина е много специално място.
Искрена усмивка разтегли устните на Дилайла.
— Определено е. Дойдох тук с приятели за седмица през 2005-та година и така и не си тръгнах. Определено е по-оживено от Омаха.
Един поглед към синята й коса, ретро роклята с хавайки мотиви, татуировките и жълтите винтидж обувки на Мери Джейн ми подсказваха, че Омаха не е точно мястото, на което Дилайла би трябвало да живее.
— Е, сега след като си засмукана от притегателната сила на това страхотно място, готова ли си малко да пощурееш, като останалите посетители на Марди Гра? Може би да татуираш тази твоя девствена кожа?
Мислите ми от по-рано се завърнаха. Една татуировка значеше, че отново ще видя Бишъп и колкото и да ми се искаше да го отрека, идеята беше много изкусителна.
Той може да бъде едно от новите ти изживявания в Ню Орлиънс… тази мисъл вероятно идваше от вътрешния ми дяволит глас, но аз я прогоних.
— Може би трябва да започна с нещо по-малко драстично. — Кимнах към вратата, към която се бях запътила, преди да се срещнем. — Като бонбони.
Дилайла повдигна хартиената торба.
— Погрижила съм се. Днес изпитах страхотен глад за тях, а това е единственото място, от което купувам. И… ако искаш да получиш вътрешна информация за списъка с нещата, които никой турист не бива да пропуска да направи тук, аз съм твоето момиче.
Тъй като бях голям любител на списъците, веднага се подадох на съблазнителната оферта.
— С удоволствие.
— Тогава тръгвай с мен и се подготви да бъдеш очарована. Ще ядем бонбони, докато ни прилошее, и ще видим дали можеш отново да вдигнеш Бишъп на нокти. — Тя ми намигна и аз на мига съжалих за прибързаното си решение.
— Може би не е чак толкова добра идея.
Очите на Дилайла блеснаха пакостливо.
— Това е най-добрата идея, която съм имала от цяла вечност. Идвай. Не приемам «не» за отговор.
И ето така позволих да ме завлече обратно във «Вуду Инк», само половин час, след като взех твърдото решение да не се доближавам до студиото… без значение колко много го исках.
— «Мръсното куче» е моят фаворит за магазин за дрехи. Някои от винтидж нещата им са малко скъпи, но не прекалено, нали разбираш какво имам предвид? Дрехите са готини. За хапване трябва обезателно да отидеш в Кукъри и Дизайър. Буквално мога да ти дам списък дълъг колкото ръката ти. А ако искаш да излезеш от централната част, списъкът ще стане дори по-дълъг.