Нетърпението ми се надигаше с всяка стъпка, която правехме към студиото, но веселото бърборене на Дилайла за страхотните ресторанти и магазини ми помогна малко да се успокоя, макар че не мисля, че запомних името на някое от местата, които ми каза. Не след дълго се озовахме пред вратата, която познавах много добре. Когато тя я отвори, още не бях готова.
Погледът ми се стрелна наоколо, търсейки място, на което да избягам. На табела до съседната сграда прочетох надписа «ЛЮБИМАТА ВИ ДУПКА» с огромна поничка до надписа.
Кафе. Те обичаха кафе.
— Искаш ли да взема и кафе от съседното кафене, което да върви с бонбоните?
Дилайла спря с ръка върху дръжката на вратата и се замисли за миг.
— Определено не бих отказала.
Благодарна, че ще имам миг да събера мислите си, аз отстъпих от вратата на «Вуду Инк», все едно някой бе направил магия на мястото, за да ме държи далеч.
Веднага щом влязох в «Любимата ви дупка» осъзнах грешката си от това, че опитах да избягам от неизбежното.
Защото той беше там. Застанал бе на опашката пред мен и ни разделяше само един човек. Нямаше как да го сбърка човек с тази кестеняво-златиста грива, завързана на мъжки кок. С моите метър и шейсет и седем височина, се смятах за средна на ръст, но той ме надвишаваше с поне двадесет-двадесет и пет сантиметра.
Чудя се дали нещо друго е двадесет или двадесет и пет сантиметра. От къде се пръкна тази мисъл, нямах никаква идея, но я заглуших… макар че не и преди да спусна погледа си по износените му дънки, които обгръщаха задните му части под ръба на тениската с надписа «Вуду Инк». Споменът за вчера се настани на централно място в мозъка ми.
Бишъп се обърна към мен, с чаша кафе в едната ръка и кафяв хартиен плик в другата. Първи поглед. Втори поглед. Последвани от изненадан поглед.
— Ейдън.
Тъпа тръпка премина през мен, когато каза името ми. Не би трябвало да съм впечатлена, че не го е забравил след дванадесет часа. И все пак, до някаква степен бях.
— Ъх, здрасти? — помахах неловко, а гривната ми се разклати на китката ми.
Уау. Много умно, Ейдън.
Той се отдръпна от касата и приближи към мен. Жената на опашката пред мен се обърна и плъзна поглед от черните му кубинки до вързаната му на кок грива, а от устата й едва не потече слюнка.
— Как е стаята? — попита той.
— Бива. Добре. Страхотно. Наистина е хубава. Благодаря ти. Оценявам го. Наистина.
Той остана замълчан след вербалното ми избухване.
Жената пред мен плати за кафе и понички и мина настрани, където щеше да изчака да й приготвят питиетата.
— Г-жо, какво мога да ви донеса? — попита ме касиерката, осигурявайки прекъсването, от което имах нужда.
Вниманието на Бишъп остана насочено към мен, а краката ми все едно бяха вкопани в пода. Отворих уста да поръчам, преди да осъзная, че нямам никаква идея, как Дилайла обича кафето си.
Хвърляйки още един поглед към Бишъп, открих, че все още ме наблюдава.
— Знаеш ли какво пие Дилайла?
Веждите му се свиха почти, докосвайки се.
— Идваш в студиото?
— О, мила, това е всичко, което трябваше да кажеш — заяви момичето. — Веднага ще подготвим поръчката. Искаш ли още нещо?
Обърнах се от Бишъп към касиерката.
— Две от това, което поръчва Дилайла.
— Никакъв проблем.
Горещината от погледа на Бишъп изчезна и аз погледнах през рамо.
Нямаше го.
Никакво «радвам се да те видя отново». Никакво «стой далеч от студиото». Нищо.
Касиерката явно долови объркването в погледа ми, когато се обърнах към нея.
— Ах, не се тревожи, задето Бишъп си тръгна така на бързо. Той не обича много да говори с хората, без значение, колко хората искат да говорят с него.
Описанието й си пасваше с това, което бях научила вчера.
— Познаваш ли го добре? — попитах, подавайки двайсетачка.
— Колкото някой би могъл да го опознае. Идва тук два пъти на ден, като по часовник, взима си кафе и нещо сладко, игнорирайки напълно дамите наоколо. — Тя кимна към жената, чакаща поръчката си, чийто очи бяха насочени към вратата, през която Бишъп тъкмо бе излязъл. — И да не забравим онези двете. — Кимна към две жени седящи на маса с разочаровани и все пак замечтани изражения. — Идват тук поне три пъти в седмицата да зяпат. Той ни е като малка атракция за привличане на клиенти, защото със сигурност тези жени не идват тук заради поничките.
Повярвах й. Те не изглеждаха като жени, които често хапват понички, съдейки по начина, по който блузите висяха на слабите им тела. Чак ми се прииска да купя няколко понички и да ги пусна пред двете жени, преди да се оттегля бавно.