Но това не бе причина баща ми да ми праща съобщения. Истината бе, че той се сещаше много рядко за мен.
На вратата ми се чу почукване и аз мушнах четката на спиралата обратно в тубичката. Когато те призоват при Дом Кассо, главата на една от най-големите престъпни фамилии в Ню Йорк, не ти е позволено да се бавиш.
Забързах към вратата, спъвайки се в дръжката на дамската си чанта, която бях оставила на пода до дивана. Пръстът ми се удари в крака на масата, изпращайки вълна от болка през целия ми крак.
— Мамка му.
На вратата отново се почука и аз премигнах.
— Ейдън, побързай.
Гласът принадлежеше на Анджело, личната ми детегледачка. Извинете ме, исках да кажа бодигарда ми.
— Само секунда.
— Нямаш секунда. Трябва да тръгваме.
Разтърсих глупавия пръст и притичах през стаята, внимавайки да не се спъна още някъде. Погледнах през шпионката, за да се убедя, че Анджело е сам и някой не го държи като заложник с пистолет опрян в главата.
Изглежда беше чисто. И за протокола, мисля, че това правило бе нелепо. Вероятно бях трета подред в списъка с приоритетите на Дом. Незаконната дъщеря беше под списъка за покупка на нови обувки и нов черен чадър.
— Бързам. Кълна се.
Пъхнах крака в бледорозовите пантофки на Тори Бърч, които бях оставила върху купчина обувки до вратата и взех черното си сако от хромираната закачалка на стената, която, трябва да отбележа, монтирах сама със собствената си бормашина… и не, не е розова. Бях горда с това че успях, затова се правех, че не забелязвам, драскотините по стената, които бях направила със свредлото, докато улуча точното място за дупката.
Отключих четирите ключалки и издърпах защитния механизъм минаващ през средата на вратата. Анджело, който изглеждаше точно толкова висок, тъмен и италиански, както предполагаше името му, влезе в апартамента ми.
Той ме огледа — от русата ми глава, в която определено нямаше нищо италианско, до небрежните ми, почти непрактични пантофки. Но не беше като да се разкарвам пеша из улиците на Ню Йорк.
Да не дава Господ да направя такова нещо.
Пъхнах ръце в ръкавите на сакото си и завързах колана на кръста си.
— Ругаех, защото си ударих пръста в крака на масата. Не се тревожи. Добре съм.
Излязох от апартамента и той изчака нетърпеливо да заключа и проверя вратата след себе си, преди да тръгнем към асансьора.
— За какво е цялото това бързане? Какво се случва?
Анджело натисна бутона и влезе пръв в асансьора.
— Знаеш, че не мога да ти кажа нищо. Не е честно да ми задаваш подобен въпрос.
Това може и да беше истина, но също така знаех, че Анджело има слабост към мен, което бе причината най-после да ми донесе вечеря от The Halal Guys's, на 53-та и шеста улица, миналата седмица, след като цял месец го молих да мине по заобиколен път като се прибираме от работата ми, за да вечерям там.
Макар да не получих точно пълното изживяване, за което копнеех… да застана на опашка, да отбягвам да поглеждам към непознатите и да крещя поръчката си на висок глас, за да може касиера да ме чуе над шума… все пак оцених жеста.
И това също така значеше, че ще продължа да го притискам за отговор, докато не се предаде и не ми го даде.
— Трябва да е нещо голямо. Дом никога не ме вика в «Кухнята на Ада». Защо сега?
Анджело сви рамене и се облегна на стената покрита с огледало.
— Сигурен съм, че би предпочел да дойде у вас, но просто няма време.
Имах нужда от това напомняне също толкова, колкото имах нужда и от още една кредитна карта в портфейла си.
— Просто ми кажи, за да знам какво се задава.
— Кълна се, дори да знаех, какво смята да ти каже той… а аз не знам… не бих могъл да ти кажа. Всичко което знам, е че се задават проблеми, и трябва да се защитаваме на всеки фронт. Дом адски мрази да се защитава, затова предполагам, че ще нападне бързо и силно.
Тръпки преминаха надолу по гръбнака ми, въпреки че сакото ми държеше топло, защото, макар че живеех в малкия балон на собствения си свят, имах представа за каква бруталност намеква Анджело. Е, или поне си представях, че имам. Все пак бях гледала филма Кръстникът.
— Е, това какво общо има с мен?
Анджело срещна погледа ми, когато вратата на асансьора се отвори в лобито.
— Иска ми се да знаех, Ейдън. Наистина ми се иска да знаех.
Двадесет минути по-късно, с Анджело стояхме пред офиса на баща ми, на последния етаж, в сградата на ъгъла на «Кухнята на Ада». Анджело почука и от вътре лаещ глас заповяда да влезем.
Не бях прекарвала точно часове общувайки с Дом, за да разпозная гласа му, но това не ми звучеше като него.