Бишъп не предложи помощта си и отново настана тежко мълчание.
— Няма проблем. Сигурна съм, че ще се справя. Имам списък. Планът ми е да карам точка по точка от него.
— Списък? Колко организирано от твоя страна. Кой би помислил.
Бишъп измъкна телефона си и се намръщи надолу към него. След това се обърна и излезе без да каже нито дума.
И двете с Дилайла го проследихме с поглед, преди тя да се обърне към мен.
— Виж, не знам дали си хвърлила око на голямото момче, но той е труден за разчитане. И въпреки това никога не съм го виждала да реагира така към някой, както реагира към теб, затова нямам никаква идея какво да правя. Може би не бива да се намесвам, но… някак ми се иска да го направя. Затова, искаш ли да започна да копая?
Дали искам? Едва не изсумтях на собствения си глупав мислен въпрос. Разбира се, че искам.
ВДИШАХ СТАРИЯ ДИМ, докато той не изпълни дробовете ми, а болката от счупените ребра заплашваше да ме свали отново на колене. Бях пълзял през целия път от алеята, където ме бяха оставили потрошен, за да открия, че всичко, което някога е значило нещо за мен, е изгорено до основи.
Гневът пламна във вените ми, докато се кълнях да отмъстя.
Събудих се стреснато от кошмара, пот покриваше кожата ми, чаршафите бяха полепнали по тялото ми и дишах тежко. Бяха минали месеци откакто за последно се събудих от сън, връщащ ме в миналото, от което не можех да избягам достатъчно далеч, че да го забравя.
Останах седнал няколко минути в леглото, позволявайки на лудо биещото си сърце да се успокои достатъчно, че да съм сигурен, че няма да получа инфаркт, докато приема, че няма никакъв начин тази нощ да продължа да спя.
След като наплисках лицето си с вода се погледнах в огледалото. Дългата коса, брадата, татуировките. Под тях бе хлапето, което мислеше, че знае как да поправи всичко без да се замисли какво ще му струват действията му.
Всичко.
Уиски. Това беше единственото, което можеше да прогони миризмата на пушек от носа ми и да прогони спомените ми. Запрепъвах се към кухнята за шишето от горния рафт на хладилника, но в мига, в който обвих пръсти около бутилката, осъзнах, че не мога да понеса мисълта да стоя и да пия сам.
Беше прекалено тихо и щях да се потопя в миналото. Имах нужда от шум. От хора. Не за да се замесвам с тях, но за да се разсея.
Върнах се в спалнята и вдигнах дънките от пода. Напъхах крака в тях и в тъмното посегнах, за да взема тениска от гардероба.
След като обух ботушите си, завързах косата си на тила и пъхнах нож в джоба си. Старите навици умираха трудно, макар че повечето хора ще се замислят два пъти преди да се ебават с татуиран мъж с моите размери. Обаче пияниците и наркоманите рядко мислеха логично.
Може би тази нощ имах нужда точно от това. Когато напуснах апартамента си над «Вуду Инк» и се насочих към Бърбън Стрийт и перфектното разсейване от неспиращите купони, бях повече от готов да се бия, ако това се изпречеше на пътя ми.
И дори пред себе си нямаше да призная, че смятах да мина под един точно определен балкон, надявайки се да зърна момичето, за което знаех, че не бива да мисля.
ОПИТАХ СЕ ДА ЗАСПЯ, ОТНОВО, но тази вечер просто не се получаваше. Прекалено многото мисли и възможности, заедно с рева на тълпата отвън, правеха това напълно невъзможно.
Страхът ме държеше в хотелската стая. Страх да не би да привлека грешния тип неприятности и да не съм способна да се защитя сама. Страх да не би да бъда разпозната по някакъв начин. Страх, че не знаех как да живея, въпреки че ми бе дадена тази възможност.
Колко жалко е това?
На двадесет и четири години бях напълно невежа за живота и изплашена да направя първата стъпка за да започна да го живея. Може би не просто златната клетка ме е държала уловена в капан, може би съм била самата аз.
Тогава разкарай се от тук. Живей.
Надникнах през завесите на балконския прозорец и гледах купонджиите как танцуват по улиците с питиета в ръка, или излизат от един бар, за да влязат в друг.
Можех да сляза там и да си взема питие. Да изляза няколко крачки от зоната си на комфорт. Най-после да изживея нещо в живота си, за което решение не е взел някой друг.
Наистина ли исках да го направя? Не. Щеше да бъде много по-лесно да остана тук, в леглото, където можех да намеря книга с надеждата, че ще задържи вниманието ми. Но нещо в мен ми казваше, че трябва да го направя. Че го дължах на себе си.
Когато отдръпнах юргана, споменът за двете голи момичета, които бяха в това легло миналата вечер пред мен, се появи в ума ми… заедно с мъжа, който ги изхвърли от тук.