Лукас приключи с броенето си, обви ръка около кръста й и я задърпа към вратата.
— И време е да тръгваме.
Двете с Джей Пи гледахме към задната врата на магазина, когато се затръшна зад тях.
— Е, това беше интересно.
Джей пи въздъхна.
— Това беше алфа-мъжкар. — Тя се завъртя и ме погледна. — Сега, да ти намерим джуфка.
— И какво точно е джуфка?
— Нещо подобно на малките сладки шапчици на принцеса Кейт, които не са наистина шапчици. Трябва да ти намерим една.
Представих си се с ретро кола и тази малка не-шапка. Тотално стил Ню Орлиънс.
— Да ги видим.
Върнах се в Роял Сонеста с две огромни чанти, с логото на «Мръсното куче» отстрани, и огромна усмивка на лицето. Бях решила да се върна без да гледам непрестанно картата и направих само три погрешни завоя. Смятах това за успех и бях супер доволна от себе си.
Улиците вече започнаха да се пълнят с хора, които възнамеряваха да започнат от рано със запоя си, но това не ме тревожеше.
Виждаш ли? Може да се справиш. Не е кой знае какво.
Лобито на Роял Сонеста беше пълно с народ, а рецепционистът раздаваше карти с програмата на следващия парад и купони за обиколката на духовете в гробище Лафайет с теглена от коне карета.
Точка за мен.
Официално имах планове за деня и вечерта. Щях да отметна и две неща от списъка си… да гледам парад на Марди Гра, без да ме нападат мъже или да се изгубя, и след това щях да ходя на обиколка на гробища с карета. И щях да нося една от великолепните си нови рокли и джуфка.
Идеално.
— ПАРАДЪТ ЩЕ ЗАВИЕ НА ДЯСНО покрай дома на Валентина, затова тя ще прави парти днес. Трябва да дойдеш и да се позабавляваш.
Приключих с почистването на станцията си и погледнах към Константин Лейхи.
— Ти си ми шеф. Би трябвало да ме караш да се захващам за работа, а не да ме измъкнеш от студиото.
— Ще затворим за останалата част от деня. Накарах теб и Ди да работите всяка нощ, откакто започна сезона, за да оберем парите на всичките тези туристи, но и двамата имате нужда от почивка, мамка му. Приеми го като новата си задача. Не приемаме не за отговор и Дилайла вече се съгласи.
Под «ние» вероятно имаше предвид Ванеса.
— Жена ти няма да се опитва да ме сватоса с някоя, нали? Защото няма да идвам ако случаят е такъв.
Кон ме изгледа криво.
— Не си падам по тези сватовнически простотии. Кой има време за това? Каквото прави Ван, прави го сама, и нямам идея какво може да е. Знам само, че ще има ядене и пиене.
Прибрах последната част от машината си и се изправих.
— Добре. Ще дойда. Къде ще се срещнем?
Той ме изгледа криво.
— Тръгваш с мен. Ако изляза от тук без теб и двамата знаем, че въобще няма да се появиш.
Мамка му, беше прав и нямаше как да се измъкна.
— Добре. Да вървим.
— Не че ми дреме, но не искаш ли да си смениш блузата?
Погледнах надолу към черната тениска с емблемата на «Вуду Инк» и вдигнах поглед към Кон.
— Мамка му, нима ме караш да го направя?
Кон се засмя.
— Забрави. Заключвам и си тръгваме.
Последвах до към задната врата на студиото и излязох в алеята зад сградата.
— Нямам търпение Марди Гра да свърши. Аз ли така си мисля или тези туристи стават все по непоносими с всяка изминала година?
Погледнах към групата хлапета, които не изглеждаха достатъчно възрастни да пият, да минават през алеята с тениски с надписи «ТЪП 1», «ТЪП 2», «ТЪП 3» и неонови слънчеви очила. На шиите им висяха бирени чаши заедно с мънистените гердани.
— Всяка шибана година. Защото са все по-млади, по-тъпи и по-пияни. — Кон тръгна надолу по улицата и го последвах. Мотоциклетът ми бе прибран в малкия гараж, в задната част на сградата.
Настаних се удобно на пасажерското място в колата му и се насочихме към Garden District по черните пътища, за да избегнем трафика.
— Нещо да трябва да знам за студиото?
След като Кон бе спрял да работи там, аз поех юздите като неофициален мениджър. Дилайла не искаше да има нищо общо с «какъвто и да е мениджмънт» макар да работеше по-дълго там от мен. Дори с омразата й към всичко нехудожествено, тя приемаше повече административна работа, отколкото признаваше, но самата титла я караше да възразява.
— Не, добре сме. Парите постоянно валят, тъй че да се надяваме, че и ти си добре.
Кон кимна.
— Нямам тревоги по този въпрос. — Той изчака пешеходците да се махнат от пътя преди да завие на следващия ъгъл — Мислиш ли, че би искал някой ден да купиш мястото?
Да купя мястото? Думите му отекнаха в главата ми и в ума ми се появи спомена за студиото за татуировки на чичо ми в «Кухнята на Ада» в Ню Йорк. Там се научих и обикнах бизнеса. Където всичко, което имаше значение за нас, бе семейството, докато той не закъса за пари и започна да прави лоши избори… като да вземе пари от лихвар.