Ейдън се намръщи към мъжа.
— Беше инцидент. Не смятам да го правя отново.
— Права си, защото ако още веднъж решиш да разглеждаш града посред нощ, първо ще ми се обадиш.
Не знам от къде се взе това, но го изрекох преди да успея да се спра. Дали исках да си взема думите обратно? Ако алтернативата бе Ейдън да се скита сама наоколо, то мамка му, не, не исках.
Тя се засмя, но гласът й бе някак пресилен и леко фалшив.
— Все едно ще си разчистиш графика, за да ми помагаш да разглеждам всичко, което искам. — Ейдън ме погледна с фалшива усмивка. — Просто ще огранича обиколките си до това да ги правя денем.
Шофьорът мина през квартала и след няколко минути спряхме пред барикадите на полицията.
— До тук мога да стигна. — Той се обърна, за да ни погледне през плексигласовия прозорец, казвайки й колко дължи за превоза.
Ейдън подаде парите на шофьора и му благодари, преди да отвори вратата и да стъпи на тротоара.
— Мерси, човече — казах аз.
— Дръж това момиче на каишка. Това ще е най-безопасният избор.
— Само ако имам предсмъртно желание.
Смехът на шофьора заглъхна, когато затръшнах вратата и забързах след Ейдън, която вече бе на десетина метра пред мен.
— Чакай, кексче. Не дойдох дотук просто за да те оставя да се прибираш сама.
Тя се завъртя, за да ме погледне.
— Мислиш, че съм глупава. Че не мога да се оправям сама. Знам, че го мислиш, и мразя това.
С гримаса гледах да подбера внимателно думите си.
— Не мисля, че си глупава. Мисля, че се забърка в някои ситуации, в които не биваше да се оказваш.
— Искаш да ги избягвам, за да не ти се налага да се занимаваш с мен.
Тя опита да тръгне отново, но аз бях по-бърз. Обвих ръка около китката й и я дръпнах назад към себе си.
— Не слагай думи в устата ми. Никога не съм казал, че не искам да се занимавам с теб. Мамка му, точно обратното е.
Цялото тяло на Ейдън застина и дори не бях сигурен дали диша, когато каза.
— Но аз ти причинявам само неприятности.
Мисълта за сладкия й вкус и колко адски силно исках да го опитам отново, премина през ума ми.
— Кой е казал, че не обичам неприятности?
О. БОЖЕ. МОЙ. СЪРЦЕТО ми започна да тупти мощно в гърдите ми, когато нежният дъх на Бишъп помилва ухото ми, карайки кожата ми да настръхне и изпращайки горещина надолу между бедрата ми.
Кой е казал, че не обичам неприятности?
Ако това бе някой романтичен филм, то щях да се обърна, да се повдигна на пръсти и да го целуна, но нямах достатъчно смелост, за да сторя подобно нещо.
— Ще вървиш ли по-бавно и ще ми позволиш ли да те изпратя до хотела?
Кимнах, но след миг осъзнах, че трябва да го изрека на глас.
— Благодаря ти. Оценявам го.
Бишъп освободи кръста ми, но се пресегна надолу и хвана ръката ми.
Той ми държи ръката. Държи ми ръката! Защо той ми държи ръката?
Умът ми се бореше да осъзнае какво се случва. На практика, направо се разпадах, подобно на начина, по който се разпаднах, когато в училище сладкото момче, по което си падах адски много, хвана ръката ми.
Не бях сигурна дали трябва да се присмея на себе си, задето се държа нелепо или да заподскачам от радост, защото беше страхотно.
Реших да не подскачам. Да се държа наперено ми се виждаше по-добрата опция, уверявах се аз.
Докато вървяхме през двете и половина пресечки до Роял Сонеста, Бишъп ме водеше около хора, кучета и неща, които не бях в състояние да идентифицирам. Когато стигнахме до ъгъла на Бърбън Стрийт, той ме дръпна пред себе си и започнахме да вървим все едно сме едно цяло.
Тълпата се разделяше пред нас, докато вървяхме към лобито, но всичко, за което можех да мисля, бе горещината му зад гърба ми и за всички въпроси изпълващи ума ми.
Дали той ще дойде в стаята ми? Искам ли да дойде?
Всички въпроси излетяха от ума ми, когато стигнахме до вратата и аз посегнах да извадя картата, за да отворя вратата на лобито.
— Мислиш ли да излизаш още някъде тази вечер? — попита Бишъп.
Поклатих глава.
— Не, мисля, че имах достатъчно приключения за днес.
— Добре. Карай по-спокойно. Ако имаш нужда от още приключения ми се обади.
Спомних си за телефонния му номер, който бе записал на бележката от тази сутрин.
— Не искам да те безпоко… — започнах, но той ме прекъсна.
— Обади ми се. Не го казвам, само за да кажа нещо. Не съм такъв мъж.
Сърцето ми заблъска по-силно.
— Добре. Ще се обадя.
— Лека нощ, Ейдън — той се обърна и се отдалечи, но вместо да се изгуби в тълпата, хората му правеха път, насочвайки погледи след него.