Хукнах в банята и събрах всичките си неща от там, преди да ги набутам в куфара заедно с дрехите си.
Трябва да се махна от тук. Потеглих през коридора с куфара си, насочвайки се към стълбището, водещо до най-близкия изход. Нямаше да рискувам с лобито и рецепцията.
Да, щях да избягам без да платя сметката, която не можеха да погасят от кредитната ми карта. Щях да се почувствам виновна, ако не се тревожих повече за това, че може да ме отведат за разпит при ФБР.
Ами ако са очаквали да избягам? Ами ако има човек на всеки изход? Да, въображението ми работеше извънредно, но ако бях права?
Излязох от стълбището, стъпвайки в коридора, погледнах на ляво и замръзнах.
ПОЖАРНА АЛАРМА — ДРЪПНИ НАДОЛУ
О, Исусе. Ще отида в ада.
Сграбчих дръжката и дръпнах надолу.
С КУФАР ПРИТИСНАТ ДО БЕДРОТО МИ, бягах надолу по улицата на Френския квартал, далеч от Роял Сонеста. Не знаех къде отивах, но завих зад ъгъла и продължих да тичам.
Ръката и рамото ми туптяха от болка, заради тежестта на куфара, а дробовете ми изгаряха за въздух, само след няколкостотин метра, карайки ме да осъзная, че въобще не бях във форма. Погледнах през рамо, осъзнавайки, че бях привлякла повече внимание тичайки, вместо да вървя като нормален, не луд, човек.
Е, прощавайте, че имам нужда да бягам бързо и на далеч.
Забавих крачка и започнах да ходя по-скоро по принуда, защото се изморих, отколкото по желание, и завих след още един ъгъл. Канал Стрийт. Червено-синият светещ знак висеше на една мраморна сграда.
Наистина ли, свят? Защо? Какво ме караше да се връщам тук отново и отново?
Е, нямаше да вляза и веднага да обявя, че съм избягала от Роял Сонеста без да си платя сметката.
Мамка му. Дали приятелят на Бишъп ще отиде при него да иска парите, след като за снощния ми престой в стаята не бе платено? С тази ужасна мисъл, обърнах гръб на студиото за татуировки и вместо това влязох в «ЛЮБИМАТА ВИ ДУПКА».
Каква каша.
Същата жена бе на касата, както миналия пит. Табелката на ревера й ми напомни, че името й е Фабиана.
— Хей, здравей, скъпа. Идваш отново за специалитета на Дилайла ли?
Кафето беше много вкусно, но дробовете ми още горяха. Това, от което наистина имах нужда, бе вода и някое спокойно място, където да проверя колко пари са ми останали и да измисля някакъв план. Официално бях бездомна бегълка.
— Кафе и вода? — попитах, опитвайки да не звуча така запъхтяно.
— Идват веднага.
Издърпах куфара си до един удобен стол в ъгъла, преди да седна и да скрия лице в дланите си.
Какво ще правя сега?
Позволих си да се самобичувам само няколко минути преди да отида с пари в ръка до касата.
Фабиана кимна към куфара ми, когато застанах пред нея.
— Града ли напускаш?
— Не. Аз… просто сменям хотела.
Очите й се присвиха към мен и почувствах все едно вижда направо през мен.
— Да не си загазила?
Поклатих глава, макар да бе лъжа. Избягах от хотел, без да си платя сметката, а там имаше мъже със зле прикрити пистолети под саката си, които ме чакаха.
Кои бяха те? ФБР? Хората на Дом? Враговете на Дом? Възможностите се множаха в ума ми, докато Фабиана чакаше отговора ми.
— Просто някои неща не потръгнаха така, както планирах — промърморих и протегнах ръка, за да платя десет доларовата си сметка.
— Задръж парите. Почерпка от заведението. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от почивка.
Погледнах надолу към парите и обратно към нея.
— Но…
— Понякога ни се отдава възможност да помогнем на някой, скъпа. Просто следващия път предай нататък.
Неочакваната доброта накара сърцето ми да се свие.
— Благодаря ти. Наистина, благодаря.
— За нищо, скъпа.
Докато чаках кафето си, се огледах наоколо. Допадна ми уютната обстановка и различните столове около масите.
Изглеждаше толкова спокойно и щастливо място. Можеше да накараш някой да се усмихне, само докато си купува кафе и поничка. Погледът ми попадна върху знака, че търсят работна ръка, окачен на стъклото. Ако носех престилка и шапка, никой нямаше да обръща внимание на лицето ми, нали? Фабиана би ли ме наела?
Реших, че най-добрият начин да разбера, е просто да попитам.
— Вие… имам предвид, човек за каква позиция търсите?
В лицето й нямаше никакво осъждане, когато ми се усмихна.
— Знаеш ли как се работи с машина за еспресо?
У дома имах машина, която можеше да си съперничи с всички машини в кафенетата, затова поне тук можех да отговоря с увереност.
— Да.
— Ами с каса?
— Бързо уча. И съм много добра с числата.