Тя кимна.
— За момента имам нужда от човек, който да попълва смените. Не е идеално, тъй като не е на пълен работен ден, но ми трябва някой да запълва дупките. Искаш ли да пробваш за седмица и да видим дали ще се получи?
— Да, би било чудесно. — В мен се надигна вълнение, което обаче изчезна много бързо. Трябваше да намеря място, на което да остана. За предпочитане някъде, където взимат пари в брой и не задават въпроси.
— Кога искаш да започна?
— Какво ще кажеш за понеделник? Ще наглася часовете и ще видим устройват ли те.
— Свободна съм през целия ден, затова ще се съглася на каквото пожелаеш. Благодаря за шанса, оценявам го.
Вратата се отвори и погледът на Фабиана се стрелна над рамото ми.
— Обичайната поръчка на Бишъп, моля — извика тя на барманката.
Наистина ли, вселено? Как това е честно? Нямах идея как ще обясня кашата с хотела и че вече не съм отседнала там… затова засега нямаше да го споменавам.
Но не можех да избягвам напълно Бишъп. Погледнах през рамо към него. Бръчката между веждите му стана по-дълбока, докато вървеше към мен.
— Какво правиш тук?
ЕЙДЪН ГРАБНА КАФЕТО СИ И бутилката си с вода, докато аз вадех портфейла си от джоба си, за да плъзна двайсетачка на плота.
Фабиана ги прибра в касата, преди да ми върне рестото. Но не ги пусна в дланта ми, както очаквах. Вместо това ги стисна заедно с касовата бележка, преди да се наведе към мен и да прошепне.
— Бъди по-мил с момичето. Мисля, че се е забъркала в някаква неприятност, и вероятно няма никаква идея как да се измъкне от нея.
Погледите ни се кръстосаха, а кафявите й очи бяха по-сериозни отколкото ги бях виждал някога.
— Благодаря. Аз поемам от тук.
Изчаках да взема кафето си, преди да се насоча към мястото срещу Ейдън. Куфарът й бе тикнат зад стола.
Какво, по дяволите?
— Напускаш града ли?
Не знам защо мисълта ме ядоса толкова много, но се случи именно това. Нищо в реакциите ми към това момиче нямаше смисъл, включително и привличането, което изпитвах към нея.
— Не.
— Тогава защо, по дяволите, куфарът ти е тук с теб вместо в хотела?
Погледът й се насочи към пода и зачаках да проговори. Руменина покри скулите й, когато най-после погледна към мен.
— Не мога да си позволявам онази стая. Трябва ми нещо, което не е толкова скъпо.
Сигурен бях, че това признание не се отрази добре на гордостта й, но тя определено нямаше проблеми с парите, когато първата вечер хвърли кредитната си карта на хотелската рецепция. Нещо се бе променило и реших да гадая.
— Татко ти е отрязал кредитната карта?
Тя пребледня.
— Нещо такова.
Мамка му. Сега бе разорена и напълно сама в град, в който почти никой няма да се смили над нея.
— Бишъп, кафето ти е готово — извика барманката.
Преди да отида да си взема кафето, погледнах надолу към Ейдън.
— Когато свършиш тук, си донеси нещата във «Вуду Инк». Помниш ли, какво се случи последния път, когато разнасяше куфар из града?
Тя прехапа долната си устна, но не отговори.
Отидох до плота и си взех кафето.
ИЗПИХ ЦЯЛАТА БУТИЛКА ВОДА и цялото си кафе, докато обмислях заповедта на Бишъп да отнеса себе си и багажа си във «Вуду Инк». Не исках да се оставям да разчитам на него, защото така доказвах колко неспособна бях да се справя сама.
Какво ще стане, когато приятелят му от хотела му се обади? Нямах отговор, който ще го задоволи. Но можех да му дам пари и да го помоля да ми плати хотела?
И как ще го направя, без да ми се наложи да обяснявам защо избягах? Даа, няма да стане.
Защо съм такъв провал с всичко това? В единия ден мисля, че съм се справила с всичко, а в следващия всичко се разпада. Може би, това значи, че утре нещата ще са по-добре. Трябва да продължа да вървя напред. Нямам друга опция.
Десет минути по-късно събрах куража си. С куфар в ръка пристъпих прага на «Вуду Инк», за трети път тази седмица. За момиче, което няма татуировки, това не би трябвало да е нормално.
Надявах се да видя Дилайла вътре, но нямаше никаква следа от нея. Вместо това, видях Бишъп, който стоеше зад плота с една червенокоса жена пред него.
— Хайде, знаеш, че искаш.
Предполагах, че тонът й трябваше да звучи порочно, но вместо това бе писклив и неприятен. От скръстените ръце на Бишъп и скованата му стойка, заедно с намръщеното изражение, беше ясно, че не иска да има нищо общо с това, което му предлага.
Погледът му, изпълнен с раздразнение, се вдигна към мен, щом влязох вътре. Не знаех какво ме облада, но пуснах куфара си и изтичах през студиото, заобикаляйки плота, за да се хвърля в ръцете му. Беше чист инстинкт, но знаех, че е мой ред да го спася.