— Звучи така, сякаш и зад това има история. — каза аз.
Усмивката на Ванеса стана по-широка.
— Абсолютно, но това е за някой друг ден и изисква още няколко чаши вино. Нека поръчаме нещо за хапване на момчетата. Кон ще е готов със счетоводството след половин час, или поне така се надявам, а ти трябва да се свържеш с Чарли за апартамента, за да има къде да живееш.
— Кон се занимава със счетоводство?
— Да, най-неприятната от всичките му задачи.
— Аз мога да помогна с това — предложих. — Имам предвид, ако имате нужда от счетоводител.
— Нали каза, че си приела работа в «ЛЮБИМАТА ВИ ДУПКА»?
— Винаги мога да бъда по-заета. Не е като да имам луд социален живот и да нямам много свободно време.
— Никога не знаеш колко бързо може това да се промени. — Ванеса потупа устните си с пръст. — Но ще му го спомена. Кон винаги се цупи, когато трябва да се занимава със счетоводство. Няма да е тъжен, ако някой го отърве от това задължение.
— Кажи ми като говориш с него. Офертата ми остава.
Обратно към Вуду носейки храната, Ванеса ми посочи различни места, които не биваше да пропускам, и бях шокирана да осъзная, че в безцелното си скитане из града, бях посетила някои от тях. Без много усилия, можех да почувствам Ню Орлиънс, повече като дом отколкото Ню Йорк.
Но с тази мисъл се появи и още една, по горчива, напомняща ми за себе си с тежестта на телефона в чантата ми. Всичко, което беше нужно, за да бъда засмукана в безцветния тъжен живот, който водех, беше едно телефонно обаждане или съобщение. Това подсили решението ми да изживявам и да се наслаждавам на всеки миг прекаран тук.
Преди да завием зад ъгъла към Вуду, погледът ми бе привлечен от неонов знак, поставен над прозорец, чийто стъкла плачеха за измиване, и рамка, която си личеше, че е боядисвана дузина пъти. Имаше нарисувани две ръце, а между тях пишеше «Тук се гадае бъдещето». Кожата ми настръхна и намалих ход. Ванеса проследи погледа ми.
— Някога била ли си на врачка?
Поклатих глава.
— Дори не съм сигурна дали вярвам в такива неща.
— Какво лошо има в това да чуеш какво може да ти каже? Мадам Лаво е на практика легенда в квартала. — Тя вдигна чантата с храна, която бе поръчала. — Трябва да занеса това на момчетата, но ти можеш да влезеш и да видиш какво ще се случи.
— Лаво? Като Мари Лаво? Вуду кралицата?
Ванеса се усмихна.
— Твърди, че е далечна нейна роднина. Лично, аз мисля, че е умен маркетинг.
— Дали е… безопасно?
Ванеса се засмя на въпроса ми.
— Абсолютно. Може да се срещнем във Вуду и да ми кажеш какво ти е казала за бъдещето.
С още една нежна усмивка, тя ме погали по ръката и тръгна надолу по улицата, оставяйки ме пред боядисаната в черно врата.
Наистина, какво може да навреди?
Преминах през неравните плочки и изкачих единственото стъпало пред входа. Надолу по гръбнака ми премина тръпка, но аз я прогоних.
Нищо от това, така или иначе, не бе реално. Нали?
Отворих вратата и едно малко звънче издрънка над главата ми, докато дървеният под изскърца под краката ми.
— Влизай, дете. Усещам любопитството ти още от улицата — жената, висока и слаба, с кожа с цвета на лате, ме посрещна от ъгъла.
— Здравейте? — Поздравът ми прозвуча по-скоро като въпрос.
— Какво мога да направя за теб, днес?
Тя скръсти ръце пред себе си, докато ме гледаше. Зачудих се дали може да види всичко.
Няма начин. Това би било невъзможно. Наредих си да не позволявам на въображението ми да ме завладява.
Прочистих мислите си и се стегнах.
— Бъдещето ми. Бих искала да зная какво виждате.
— Ах, всички ние искаме да знаем бъдещето си, нали? За щастие си дошла на правилното място. Заповядай!
Тя направи няколко крачки настрани, посочвайки към отвор в стената. Последвах я, оглеждайки мястото. Имаше ниски рафтове пълни с книги, кутии и карти таро, а на високите рафтове имаше стъкленици с чайове и билки.
Вместо да ми се вижда плашещо, усетих странно спокойствие. Тя ме отведе до една маса и махна с ръка, казвайки ми без думи да седна на стола. Отпуснах ръце в скута си и ми се прииска тя да каже нещо.
— Какво предпочиташ? Чай или карти таро? — тя кимна към чашата и чайника. — Чета по листата на дъното. Баба ми ме научи, когато бях малка.
Бях виждала гадатели с карти и дъски близо до Джаксън Скуайър, но никога не бях се замисляла да спра при тях. Но чай… ето това беше интересно. Какво можеше да каже някой, четейки чаените листа?