— Храната ти вече е изстинала, но ако искаш можеш да я стоплиш в микровълновата. — Ванеса кимна към кутията с храна до тази, която Кон току-що бе изпразнил.
— Или мамка му, да я изядеш още сега — каза Кон. — Не ми дреме. Това беше страхотно хапване. Въпреки салатата от зеле, а всички знаем колко мразя зеле. Трябваше да ми донесеш две, принцесо.
— Искам да чуя повече за гледачката — провлачи Дилайла. — Особено ако има замесени сватбени камбани.
— Не ми каза нищо за сватби — заявих бързо. — Не е важно какво каза. Трябва да си взема нещата. — И трябваше да се откъсна от лудостта, вирееща в това студио.
Но Дилайла не бе приключила.
— Каза ли нещо за татуировки? Защото не е нужно да си гадател, за да видиш това в бъдещето си.
Татуирания мъж.
Целият свят бе полудял. Отново обвих ръка около китката на Бишъп.
— Но нещата ми са там? Безопасно ли е?
Той погледна към ръката ми стискаща неговата за един дълъг миг, преди да отговори.
— Разбира се. Домът на Хариет е безопасен. Нямаше да позволя да отидеш някъде, където не е. Сега, имам уговорка след малко. Ще можеш ли да помируваш за известно време?
— Да. Благодаря ти. Аз… оценявам го. Но щях да измисля нещо за тази нощ.
Той дръпна ръката си от моята.
— Имаше нужда от място, на което да отседнеш, и аз знаех такова. Не е голяма работа.
Но беше голяма работа. И колкото и да знаех, че трябваше да реша проблема сама, тъй като вече приключих с това да позволявам други хора да диктуват живота ми, офертите на Бишъп изглежда не идваха със задни мисли. Той просто го правеше и не ме караше да се чувствам като в капан.
Пази сърцето си. Наистина трябва да приема съвета на гадателката.
— О, БОЖЕ МОЙ. ТОВА Е НЕВЕРОЯТНО — очите на Ейдън се разшириха, докато обикаляше в кръг из двора.
— Чарли наричаше тази градина оазис и двамата с Хък се чувстваха много добре тук. — Хариет не криеше, че й липсва последната наемателка. Обикновено стоманено сивата коса на Хариет, сега бе във всички нюанси на розовото и лилавото, като момичетата облечени като русалки, които дойдоха във Вуду. Не беше точно външността, която човек може да очаква от жена над седемдесет годишна възраст, но Хариет бе единствена по рода си.
— Хък? — попита Ейдън.
— Кучето на Чарли. Грамаден звяр. Тези дни трябва да го видиш — Хариет въздъхна. — Е, мисля, че ще станеш, момиче. Ако имаш някакви въпроси, насреща съм, само кажи. През повечето време съм на долния етаж и ще оставя бележка на задната врата, ако реша да напусна неочаквано страната.
Тя се наведе и прошепна.
— Понякога трябва да избягам от федералните. Те винаги наблюдават.
Лицето на Ейдън пребледня и Хариет се засмя.
— Само се шегувам. Горе-долу. Може да плъзваш парите за наема под вратата, когато пожелаеш. Нямам претенции да е в точно определен ден.
— Много ви благодаря. Не мога да изкажа с думи колко оценявам това, което правите. — Гласът на Ейдън беше тих, а Хариет махна с ръка.
— Ха. Трябва да благодариш на този момък тук. Вероятно ще е най-добре да му се отплатиш в натура.
Тя ми намигна, хилейки се, а аз прикрих смеха си с покашляне, когато тебеширено бялото лице на Ейдън изведнъж стана аленочервено. Понякога Хариет нямаше филтър между мозъка и устата си.
— Не отварям това място, за който и да е — каза тя. — Особено без никаква предварителна уговорка. Държа чисто мястото само в случай че Чарли има нужда да избяга от Саймън за през нощта. Но това така и не се е случвало до сега, затова най-добре някой да го ползва.
— Наистина благодаря.
— Никакъв проблем, мила. Тази вечер съм на опера. Ще се прибера с един точно определен джентълмен, който е добре запознат с функциите и слабите места на клитора, затова не ме чакай. — Хариет се обърна и нагласи бутилката с шампанско в ръката си преди да изчезне в къщата.
Ейдън ме погледна, а лицето й бе дори по-червено от преди.
— Е… тя е голям образ.
— Това е мек начин да я опише човек. — Поклатих глава, за да избия мисълта как някакъв стар пич завира глава между бедрата на Хариет. — Имаш ли нужда от още нещо, преди да тръгна? Трябва да се върна на работа.
— Не. — Тя ме погледна с поглед, който не бях виждал преди в очите й. — Но наистина оценявам това, което правиш за мен. Много. Дори не знам как да ти се отблагодаря истински. Първо хотела, сега това. Повечето хора не биха си създавали толкова грижи за някого, когото не познават.
Но не ме гледаше само с благодарност, а с… благоговение. Почти… все едно бях герой.
Но, мамка му, дори в най-добрите си дни, не бях герой и да я видя да ме гледа по този начин, ме накара да осъзная всички неща, които не съм и които никога няма да бъда.