Един от редовните й майтапи бе, че четири от всеки пет жени ще започнат да ме свалят, а петата ще започне да сваля нея. Нямаше да се изненадам, ако в действителност тя следеше бройката. Но тя бе единственото семейство, което имах, и я обичах до смърт.
— Не отивай далеч, горещо парче. След малко отивам да взема нещо за хапване.
Показах й среден пръст и излязох навън, вдишвайки дълбоко чистия въздух. Или поне колкото чист може да бъде в този град. В тълпата навън бе пълно с пушачи, от чийто цигари във въздуха да надигаха облаци дим, но желанието да запаля и аз не се надигна в мен. Мамка му, може би най-после преодолях тези боклуци.
Облегнах се на прозореца и размърдах глава настрани, за да изпукам тила си, докато гледах как няколко човека с блъскане се откъснаха от тълпата, която вървеше надолу по Канал Стрийт с парада. Не знаех и не ми дремеше точно кой е парадът. Единственото, което ме интересуваше, бе, че съм извън студиото и че следващото парче плът, което трябваше да се татуира, щеше да бъде задължение на Дилайла.
Ще ми се шефът ми да нямаше политика относно отлагането на уговорки, които иначе биха били изпълнени през тези три седмици от годината. Затова вместо да създавам артистични и предизвикателни рисунки, аз имах туристи, които искаха да рисувам детелини по задниците им или да пиша имена по ръцете им.
Огледах тълпата, опитвайки се да отгатна кой ще е следващият, който ще влезе през вратата. Всъщност, не ме беше грижа особено кой ще бъде. Просто исках да се разсея.
Но нямах никаква идея колко голямо ще е разсейването, което ще открия.
ИЗБРАХ РУЗВЕЛТ, тъй като смятах, че човек не може да сбърка с хотел на Уолдорф, въпреки че никога не бях отсядала в никой от тях. Когато таксито ме остави и докато слизах, вълнението ми се смеси с лека тревога. Поемайки си дълбоко дъх, когато портиерът отвори вратата, аз влязох в лобито покрито със златни орнаменти и интригуващи произведения на изкуството.
Мога да го направя, казах си аз.
Но изглежда не можех. Или поне не тук.
След като чаках на опашка десет минути пред рецепцията, служителят ме изгледа все едно бях идиот, когато казах, че искам стая и че нямам резервация.
— Нямаме свободни стаи. Съжалявам, госпожо, но едва ли ще намерите нещо свободно до Френския квартал, особено след като Марди Гра е след седмица. — Думите му и съжалителният му тон нанесоха доста силен удар на вълнението, което изпитвах, когато тръгнах за тук.
Марди Гра. Как можах да забравя?
— Можете ли да ми предложите къде да потърся стая? — попитах, опитвайки се да запазя позитивизма си.
Рецепционистът вече гледаше през рамото ми, чакайки следващия клиент да пристъпи напред.
— Съжалявам, наистина нямам идея. Може да пробвате някъде близо до летището.
Той гледаше да се отърве от мен.
Насилих се да се усмихна, благодарих му и замъкнах куфара си през лобито. Когато си представях, че пътувам, докато правех дъската си с изрезки, никога не бях си представяла, че ще се затрудня с нещо толкова просто като откриване на хотел, в който да отседна.
Излязох през вратите и пристъпих на тротоара изпълнен с хора. Викове и приветствия се чуваха от половин пресечка надолу по улицата и изглежда това бе посоката, в която се бяха насочили всички. Канал Стрийт бе табелата, която сочеше в онази посока. След това чух музиката и раздразнението ми от липсата на помощ от страна на хотелския рецепционист се изпари, когато осъзнах, че бях на първия си парад на Марди Гра.
Широка усмивка разтегна устните ми. За пръв път в живота ми, щях да отметна нещо от списъка си «Трябва да направя». Това беше живот.
С куфар, влачещ се зад мен, аз се опитвах да видя какво се случва на улицата, но имайки предвид, че бях висока метър и шейсет и седем, нямах преимуществото на височината като много хора. Докато се движех с тълпата единственото, което можех да видя, бяха тиловете на хората пред мен.
— Виждам по-добро местенце в другия край на улицата, искаш ли да дойдеш? — момиче, облечено с неонов на цвят сутиен, миниатюрни черни шорти и мрежест чорапогащник, извика на приятелката си, която бе облечена по същия начин. Другото момиче кимна и аз спонтанно реших да ги последвам, като опитах да премина през тълпата хора. Нищо нямаше да ме спре да видя този парад.
Заобикаляйки лакти и викове, аз минах между хората и вдигнах куфара си, за да притичам през улицата.
Първият ми поглед към улицата показа, че парадът е още доста далеч. Заобиколих хората, които се бяха струпали на малката зелена площ между платната, и пресякох следващата улица, без да бъда сгазена. От другата страна на улицата тълпата ме погълна и усетих, че в мен се надига клаустрофобия, когато се оказа, че не мога да виждам и зад тези хора.