Бишъп сви рамене.
— Беше по-добре, отколкото да ме пратят в приемно семейство. Имахме късмет, наистина.
— Поддържаш ли още връзка с чичо ти? Той все още ли държи студиото си?
Погледът на Бишъп се насочи към масата и раменете му се напрегнаха отново.
— Той почина. Както и братовчедка ми.
Ритайки се, задето докоснах очевидно болна тема, аз се извиних.
— Много съжалявам за загубата ти. Не знаех. Иначе нямаше да повдигна темата.
Той вдигна ръка.
— Не се тревожи. Беше отдавна, но на някои неща им отнема адски много време да избледнеят.
Замислих се за избледняващите спомени за майка ми, които едва можех да задържа. Бях на четири, когато тя почина. Все още ми липсваше, макар никога да не бях имала шанса да я опозная истински.
— Разбирам.
Разговорът замря когато започнаха да ни носят храната. Омар приготвен по четири различни начина и се влюбих във всяка една хапка. Започнахме пак да разговаряме, този път на по-неутрална тема, и нежният, забавен Бишъп, с който бях през цялата вечер, отново изплува на повърхността.
— Оставихте ли си място за десерт? — попита сервитьорът, докато разчистваше чиниите ни. — Имаме феноменално крем Брюле и страхотен ябълков сладкиш.
Бишъп погледна към мен преди да отговори.
— Ще оставя дамата ми да реши дали иска нещо, аз лично знам какво искам за десерт и то не е в менюто ви.
Тръпка премина през мен от изгарящия му поглед и много добре знаех за какво говори.
— Добре съм. И аз не искам десерт.
— Сметката моля — каза дрезгаво Бишъп.
РАЗХОДКАТА ОБРАТНО ДО «ВУДУ ИНК» И апартамента ми изглеждаше така, сякаш ще отнеме цяла вечност, защото се налагаше да се промушваме покрай хората по улиците. Никой не беше готов да се прибере в разгара на Марди Гра и знаех, че купоните ще продължат до сутринта, както всяка година.
След три «Урагана», стъпките на Ейдън бяха по-премерени и внимателни, след като алкохолът я бе ударил здраво.
— Ела, кексче. — вдигнах я на ръце, когато се препъна.
— Не може да ме носиш по целия път! Прекалено тежка съм.
— Само ме гледай.
Тя обви една ръка около тила ми, а с другата започна да гали брадата ми.
— Харесвам брадата ти. Много.
На мига споменът ми как я яздеше изскочи в ума ми. Мамка му и аз си харесвах брадата.
— Нима?
— Дам. Трябва да се замислиш дали да не станеш дървар, ако бизнесът с татуировките се разпадне. Това въобще възможно ли е?
— Кое, дърварството или разпадането на бизнеса с татуировки?
— И двете.
Поклатих глава.
— Няма начин да отида някъде на студено, да нося фланелена риза на квадратчета, само за да отсека дърво. Ако имаш някаква фантазия с дървар, ще ти се наложи да я забравиш за известно време.
Тя ме погледна, а очите й блестяха, докато завивах към алеята водеща зад «Вуду Инк» и тълпата оредя.
— Мне, предпочитам теб пред някой дървар.
— Какво съвпадение. Това мога да уредя. — Пуснах я да стъпи на крака и тя се хвана за ръката ми.
— Караш ме да се чувствам така, сякаш цял живот съм чакала да те срещна. Като всичко, което ми бе отказвано, докато не дойдох тук и сега най-после имам шанса да живея.
Думите й ме пронизаха дълбоко, отеквайки в тялото ми. Аз съществувах, без да допускам никой до себе си, общувайки най-вече с хора, с които работя. Ейдън бе проникнала през стените ми, без дори да се опитва, и от мига, в който я срещнах, всичко стана по-светло. Тя променяше всичко.
Това, което не знаех, бе дали за нея това може да е повече от приключение. Повече от изживяване, за което е мечтала. Тя все още не знаеше колко дълго ще остане и колкото и да ми се искаше да й кажа да не си тръгва, изборът не бе мой.
Всичко, което можех да направя, бе да чакам. И да й дам достатъчно добри причини да остане.
— Да те срещна и за мен бе истинско откритие, както за теб.
— Наистина ли? — Тъмният й поглед бе изпълнен с копнеж.
— Да, кексче. Наистина. — Наведох се към нея и обхванах с ръце лицето й, влагайки всички емоции, които изпитвах, в целувката.
Въпреки че бях погълнат от Ейдън, някакъв шум привлече вниманието ми. Откъсвайки устни от нея, аз я бутнах зад себе си, когато в сенките на алеята забелязах движение.
— Кой е там?
Светлините от съседната сграда би трябвало да осветяват тази част от алеята, но сега не светеха. Никой не отговори на въпроса ми.
Всичките ме сетива се задействаха, биейки тревога, и аз посегнах към джоба, измъквайки ключовите си. Подадох ги на Ейдън, която бе зад мен.
— Отвори вратата. Влез вътре. Ключът на голямата халка.
Ръцете на Ейдън трепереха, когато взе ключовете от дланта ми, но тя не каза нито дума.