Тъкмо сгъвах вестника, оставяйки го на страни, когато Бишъп се върна. Погледът му се насочи към вестника, който оставих. Не очаквах да го вземе от купчината.
Очите му преминаха по предната страница, той изчете цялата статия преди да поклати глава и да го остави обратно.
— Изглежда никога няма да успеят да свалят копелето. — В гласа му се долавяха ледени нотки, сякаш имаше нещо лично против него.
— Следиш ли тези новини? — попитах, макар да не бях сигурна защо рискувах с подобен въпрос. Може би исках да разбера дали някога бих могла да му кажа коя бях в действителност.
— Колкото всеки друг, който чете вестници. Човек ще си помисли, че сме още в седемдесетте, по начина, по който той все се измъква и неспособността на полицията да го сгащи.
Хостесата се появи, за да ни каже, че масата ни е готова, и се радвах, че не е нужно да отговарям на думите му. Бишъп да знае кой е баща ми беше разкритие, с което не исках да се сблъсквам точно сега. Миналото и настоящето ми би трябвало да останат разделени, а не да се смесват, докато закусвахме.
Едва вечерта, когато бях на работа, се появи следващото напомняне.
МРАЗЕХ ТОВА, ЧЕ ПОЗВОЛИХ да си разваля апетита щом видях лицето на това копеле, но тялото ми не знаеше как да реагира по друг начин. Не беше минало дълго време откакто за последно видях лицето на Дом Кассо, през мерника на пушката си, въпреки че не можах да дръпна спусъка.
Нямах никакво съмнение, че ако го бях убил в онзи ден, много скоро щях да го последвам, а вакуумът за мощ в организацията щеше да бъде запълнен от някой друг, също толкова безпощаден.
Но не го направих, въпреки че смятах, че заслужава куршум в гърдите. Каква беше вероятността някакво момиче да излезе и да се затича пред него, проваляйки изстрела ми? Когато охранителите му ме забелязаха, започнаха да стрелят и аз избягах, оставяйки отмъщението за друг ден и избрах да живея.
Но едва сега осъзнавах, че не бях живял, докато Ейдън не влезе в живота ми.
ТЕЛЕФОНЪТ, КОЙТО НОСЕХ СЪС СЕБЕ СИ, откакто напуснах Ню Йорк, извибрира в предния джоб на престилката ми, докато подавах кафявата хартиена торбичка с понички през плота на една двойка. Вибрацията така ме стресна, че пуснах торбичката преди мъжа да успее да я улови.
— Извинявам се — вдигнах я от плота, подавайки му я отново.
— Не се тревожи, скъпа. Нищо няма да нарани поничките — той ми намигна. — Но се надявам тя да не излее кафето ни.
Погледнах към Аша, колежката ми за вечерта, която пълнеше две чаши с еспресо.
— Разбира се, че няма. Ръцете й са железни.
Двойката взе кафето си, а аз се приближих до Аша.
— Трябва да изляза за миг да проверя пропуснатото обаждане. Нещо против?
— Разбира се, че не. Няма навалица. Мога да задържа фронта за няколко минути. Не бързай.
Кимнах и забързах иззад плота и по страничния коридор. Извадих телефона си от джоба и на екрана видях съобщението, което бях запомнила. ПРОПУСНАТО ПОВИКВАНЕ И ГЛАСОВА ПОЩА.
Ръката ми трепереше, докато отключвах телефона, и натиснах с пръст екрана, за да изслушам съобщението.
Вместо съобщение се чуваше само статичен шум. А след това някой грабна телефона и изкрещя.
— Къде, по дяволите, е тя? Защо не е в защитена къща? — това бе гласът на Дом и той бе разярен.
— Ти искаше да не е наоколо. Направих така, че да не е наоколо — заяви втори глас. Беше много по-спокоен и звучеше като Винсент.
Обаждането прекъсна рязко и останалата част от разговора не бе записана, тъй като явно някой бе осъзнал, че са ме набрали.
Дом е искал да бъда в защитена къща?
Изслушах съобщението три пъти и бях сигурна, че Винсент не е възнамерявал да ми се обади. Тъпият скапаняк, Вин. Но нещо не се връзваше, включително и факта, че Дон звучеше загрижен за мен. Не като вечно липсващия ми баща.
Но думите на Винсент отекнаха в ума ми. Ти искаше да не е наоколо. Направих така, че да не е наоколо.
Обърнах се и погледнах празното кафене, а след това и към задната врата към алеята.
Трябваше ми минута на свеж въздух, за да си събера мислите.
— Веднага се връщам. — извиках на Аша.
— Казах ти да не бързаш, момиче. Изпих седем малки кафета за да излекуват махмурлука ми от снощи, затова съм заредена. Мога да се справя сама с цяла тълпа.
С пресилена усмивка отворих вратата и пристъпих навън на алеята. Въздухът не бе свеж, но не беше и изпълнен със захаросания сладък аромат, който се носеше вътре.