— Добре.
Той се наведе и потърка устни в моите.
— Толкова адски сладка.
СЛЕД ЧАСОВЕ ПРЕКАРАНИ В ПРОДАЖБА НА ПОНИЧКИ и правене на кафе, стигнах до решение. Щях да се фокусирам върху това да изживея всеки миг в Ню Орлиънс, сякаш по всяко време можех да бъда отведена от тук. Когато свалих престилката си и тръгнах към «Вуду Инк», взех импулсивно решение.
Исках да си направя татуировка и исках Бишъп да е този, който да ми я направи.
По този начин, когато съм сама в апартамента си в Ню Йорк, гледайки как света минава покрай мен, щях да имам нещо постоянно, което да ми напомня за страхотните мигове, които преживях тук.
Поклащайки глава, за да прогоня несигурните мисли за бъдещето си, се усмихнах, когато звънчето над вратата оповести влизането ми. Дилайла се бе навела над един мъж, без съмнение създавайки някакво произведение на изкуството, но Бишъп стоеше пред плота с ръце скръстени на гърдите, докато говореше с жена, която не бях виждала никога преди.
— Точно сега нямам пари. Но ще ти платя скоро. Или може да заменим…
Нима някоя отново му се сваляше? Сериозно, не им ли писна?
— Имам си жена. Нищо няма да заменям.
Усетих, че имам дежа вю. Колко ли пъти щеше да се случва това, след като вече не съм тук? Това ме накара да прегърна още по здраво времето, което имахме заедно.
Подтиквана от увереност и арогантност, аз тръгнах към плота.
— Обзалагам се, че би направил моята за замяна.
Вниманието на Бишъп се насочи към мен и устните му трепнаха.
— Ти си изключение от правилото, кексче.
Жената се обърна и погледът й се плъзна по мен. Очаквах да направи хаплив коментар, но вероятно страхът от Бишъп я накара да се въздържи.
— Просто ще ида в салона на Мегазайн. Онези момчета ще го направят за замяна.
— Успех с това.
Тя си тръгна, а Бишъп продължаваше да ме гледа как пристъпвам изпълнена с увереност към него.
— Ами ако наистина искам татуировка?
— Сериозно ли?
— Може би.
— Имам нужда от повече от може би, преди да сложа мастило на тази кожа.
— Тази вечер имаш ли време да го направиш?
Той наведе глава настрани.
— Какво предизвика това?
— Има ли значение?
— Всичко свързано с теб има значение.
Думите му бяха прости и искрени и ме прободоха направо в гърдите.
— Тогава не ми позволявай да забравя нищо от това.
С потъмняло изражение, той погледна към Дилайла.
— Приключвам за тази вечер. Имаш ли проблем?
Тя надникна от стаята, в която работеше.
— Днес така или иначе е адски бавен ден. Изчезвай. Аз ще заключа.
Бишъп пристъпи към мен.
— Да вървим. Имаме да говорим за много неща.
Той хвана ръката ми и ме задърпа след себе си към задната врата. Навън в алеята, той отключи малкия гараж, построен до сградата и щом отвори вратата видях вътре мотоциклет.
Прехвърляйки крак през него, той вдигна степенката и го изкара на заден ход, преди отново да го подпре и да слезе, взимайки две каски от гаража.
Щом затвори и заключи вратите, той ми подаде едната каска.
— Отиваме у вас.
Гледах каската цяла минута преди да я взема от ръцете му.
— С това ли?
— Проблем ли ще е?
Да се возя на мотоциклет не бе точка от списъка ми, но нямах нищо против.
— Не, никак даже.
— Добре, да вървим.
Пътуването до апартамента ми бе кратко, но усещането на Бишъп пред мен и вибрациите на мотора между краката ми беше нещо, което нямаше да забравя скоро. Когато паркира на улицата и слязох, ми се прииска да се кача отново и той го разчете на лицето ми.
— Хареса ти, нали?
— Нямах никаква идея…
— Че ще се чувстваш сякаш между краката си имаш най-страхотния вибратор на света?
Прехапах устни за да спра усмивката, която мъчеше да цъфне на лицето ми.
— На практика, да.
— Вади си ключовете. Сега виждам, че имам да доказвам нещо.
— О, нима? И какво е то?
— Че возенето с мен е по-хубаво отколкото с мотора ми.
От устните ми избухна смях и лекотата от предишните дни се върна.
— Не мисля, че ще ти е трудно да го докажеш.
Отворих портата, водеща в двора, и Бишъп ме последва вътре.
Задната врата на Хариет се отвори точно когато стигнахме до стълбището водещо до моя апартамент.
— Ейдън, скъпа. Очакваш ли компания този следобед?
Заковах се на място толкова рязко, че Бишъп трябваше да ме хване, за да не се блъсне в мен.
— Компания?
— Някой звъня на звънеца ти поне дузина пъти. Накрая толкова ми писна да слушам, че погледнах навън, но те точно си тръгваха.
— Те?
— Двама мъже в костюми. Изглеждаха доста официални. Не си се забъркала в някоя неприятност, нали?