— Не — отвърнах бързо. — Никаква неприятност. Това е просто… странно.
Костюми? Сигурно са хората на Дом. Или мъжете от хотела? ФБР?
— Да, много странно — Хариет ме изгледа подозрително. — Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че имам още една Чарли при себе си. Такава, която бяга от закона. — Тя се засмя. — Но разбира се, това е просто теория на конспирацията родена от възрастта ми.
Усмихнах се, опитвайки се да не изглеждам толкова изплашена, колкото се чувствах.
— Определено не бягам от закона — Поне така мисля, добавих на ум.
— Проклятие. Надявах се на малко вълнение, което да размърда седмицата. Освен ако не са от Федералната данъчна служба, тогава определено ще са след мен. Копелета.
Двамата с Бишъп си разменихме погледи, преди да благодарим на Хариет за информацията. Той ме последва горе в апартамента ми и щом затворихме вратата, зададе въпроса, който знаех, че следва.
— Ще ми кажеш ли от кого, по дяволите, бягаш? Или ще ме оставиш да продължа да гадая?
Заключих и се обърнах бавно, за да срещна погледа му.
— Не бягам от никой.
— Защо ми е трудно да повярвам на това?
— Не знам.
Тръгнах към него, искайки да сменя темата и да забравя за всичко извън този апартамент, до края на нощта. Светът може да върви по дяволите, но аз исках да се насладя на всяка секунда, която ми оставаше с Бишъп. Притиснах и двете си ръце към коремните му плочки.
Той ме погледна през премрежения си поглед.
— Да не се опитваш да ме разсееш?
— Опитвам се да те върна обратно към първоначалния ти план.
— Нима?
Кимнах преди да издърпам тениската му нагоре.
— Да.
— Е, предполагам, че тогава трябва да ти го позволя.
И той го направи.
АКО БИШЪП БЕШЕ ПРИСТРАСТЯВАНЕ, то тогава не исках никога да се излекувам.
През следващите няколко седмици, скачахме от моя в неговия апартамент, губейки се един в друг. Когато не бяхме в леглото, той ми показваше повече от града. Показваше ми живота, който отчаяно исках да имам.
С всеки следващ ден бе все по-трудно. Бях загазила адски много, защото не знаех как ще си тръгна от него, когато ми заповядаха да се прибера. Всеки ден чаках съобщение, но то не идваше. Нямаше криптирани или инцидентни гласови съобщения, и се опитах да не позволявам на това да ме жегва. Дом не знаеше къде съм и вероятно бе решил, че не го е грижа.
Потиснах познатото разочарование и се фокусирах върху хубавите неща около мен.
Бишъп беше станал основна част от щастието ми и простият живот, който водех тук, ми бе повече от достатъчен. Дори започнах да помагам със счетоводството както на «Вуду Инк», така и на «Любимата ви дупка», вкарвайки уменията си в работа.
Всичко беше някак… правилно.
Но това не значеше, че беше перфектно.
— Не.
Думата дойде от Бишъп с невероятна сила и смисъл зад себе си, а изражението му се промени изцяло.
Бяхме сгушени в леглото ми и приятният момент бе напълно съсипан. Вдигнах се на лакти, опирайки ги на гърдите му и погледнах надолу към него.
— Какво имаш предвид с това, не?
Не е като да не бях чувала думата преди. «Не» беше неотлъчна част от живота ми в Ню Йорк. Просто това не беше нещо, което очаквах да чуя от Бишъп, след като го помолих нещо така просто, като най-после да отида в казино и да играя блек джек на истинска маса.
— Не, като мамка му, няма да ходя в казино. Тези места не са добри за мен.
Без нито дума повече, той ме отмести и стана от леглото. Посегна към дънките си, хвърлени на пода, и ги обу с резки движения. Закопча ги и излезе от стаята преди дори да измисля как да отговоря.
Измъкнах се от леглото и облякох тениската му. Всичко се разпадна. Бях виждала Бишъп да се затваря така около другите хора, но никога около мен. Не знаех какво да правя. Той бе отворил хладилника в малката кухня и аз заговорих зад гърба му.
— Съжалявам. Не осъзнавах, че темата е болна за теб. Аз мога… да отида сама. Не е кой знае какво.
Той затръшна вратата и се обърна.
— И кой ще те научи да играеш? Някой случаен тъпанар, който е видял сладко малко нещо като теб на масата и е решил да се прибере у дома с него?
Думите му бяха изречени остро и аз направих крачка назад. Да не би той…? Няма начин. Без да се замисля избъбрих.
— Да не би да ревнуваш?
Бишъп опря огромните си ръце на кръста и се изправи в цялата си височина, излизайки от кухнята. Ако беше някой друг може би щях да изпитам несигурност, но не и с Бишъп.
— Мамка му, разбира се, че ревнувам, Ейдън. Много добре знам какво мислят мъжете щом погледнат към теб. Ти може да не го забелязваш, но те се надпреварват един върху друг, за да се доберат до теб.