— Не е нужно да уреждаш всичко. Мога да се оправям и сама.
Тук ставаше нещо повече, но нямах време точно сега да разбера какво е.
— Не уреждам нищо. Но искам да съм сигурен, че момичето ми е в безопасност, докато прави всичко, което иска да изживее, и няма да се извинявам за това. Мамка му, няма начин. Тъй че ще ходиш ли или не?
— Не знам. Точно сега искам да сваля тези дрехи и да си взема горещ душ. Ще реша, когато се прибера у дома.
— Няма да вървиш сама по това време на нощта.
Бях сигурен, че тя иска да извърти очи, но не го направи.
— Не мога да взимам такси за шест пресечки всеки път, щом не можеш да ме изпратиш. Всичко това се превръща в лудост.
— Искаш ли да извикам някой да дойде, за да те изпрати? Защото няма начин да те оставя да вървиш сама по тези улици. Няма да рискувам с теб, Ейдън. Прекалено важна си за мен.
Раздразнението се изливаше от нея на вълни, но нямаше да отстъпя.
— Добре. Ще взема такси.
— Добре. Пиши ми какво си решила за тази вечер.
— Добре.
Отговорът й бе кратък и аз се наведох през плота.
— Не се опитвам да бъда тъпанар. Просто съм мъжът, който го е грижа за теб.
— А аз се опитвам да докажа, че мога да върша нещо и сама, ясно ли е? Ще ти се наложи да ми го позволиш, Бишъп. Няма да позволя да ми режат крилата. Не отново.
Наведох се и прокарах устни по нейните.
— Не искам да режа нищо. Действай умно, мила. Пиши ми.
Тя се успокои след целувката ми.
— Кафето е за сметка на заведението. Ще говорим по-късно.
Въпреки думите й пуснах десетака на плота, и видях, че взима парцал, за да забърше, след като си тръгнах.
Въпреки че очаквах да се почувствам по-добре след като изяснихме ситуацията, нещо в този разговор ме извади извън баланс.
СТОЯХ ПРЕД МАЛКИЯ си гардероб, само по кърпа, с която се бях увила след душа, докато обмислях какво искам да направя. Погледът ми се местеше през малкото рокли, които имах, и тениската, която откраднах от Бишъп и която нямах намерение да върна.
Защо ме тревожеше толкова много, че той искаше да отида там с приятелите му, след като той нямаше да идва?
Ако Бишъп ми бе казал, че ще дойде, за да ме научи как да играя блек джек, нямаше да ме интересува нищо. Но бе очевидно, че той избягва да ходи в казина. Не бе нужно да си гений, за да се сетиш, че е имал някакъв проблем с хазарта в миналото и не иска да е близо до изкушението. Нямаше как да не уважа това. И сега, след като го осъзнах, се чувствах ужасно, задето въобще го попитах да дойде с мен поначало. Все едно давах шот с алкохол на някой, който намеква, че членува в Анонимните Алкохолици.
Идиотка.
Но вместо да ми каже да отида и да се забавлявам, се чувствах все едно е организирал барикада за безопасност около мен. Би трябвало да съм благодарна, но нещо в това ме тревожеше.
Черна рокля или тениска достатъчно дълга, че да бъде рокля? Това е въпросът.
Да позволя ли на моментното ми раздразнение да ме спре да изживея още неща в Ню Орлиънс?
Майната му. Грабнах черната рокля от закачалката, взела решението си.
Щях да отида и щях да си изкарам страхотно. Може и да не знаех основните правила на блекджека, но не бях глупава. Можех да броя до двадесет и едно. Осъзнавах основните принципи. Ще взема петдесет долара и ще гледам да не изгубя повече от това.
След като прекарах вероятно прекалено много време, оправяйки прическата и грима си, повиках такси и излязох долу на улицата да чакам. Хариет бе навън с бутилка ликьор и пура, пушейки като истински професионалист.
— Ако бях петдесет години по-млада и си падах по жени, щях да избера теб на мига. Много добре, момиче. Този твой мъж ще те прикове на стената в мига, в който те види.
Да чуя това да излиза от устата на жена, над седемдесет години, все още бе някак стряскащо, но Хариет наистина бе единствена по рода си и само донякъде луда. Обичах я.
— Тази вечер няма да излизам с моя мъж, той ще пропусне всичко това — посочих към накъдрената си коса.
— О, наистина ли? Да не сте се скарали? Това момче не изглежда от типа, който ще те остави да излезеш сама в града, без да се погрижи всички да знаят, че си негова.
Думите й разпалиха раздразнението ми от по-рано.
— Работи.
— Той губи. Ще бъдеш център на вниманието.
На мига съжалих, че прекарах толкова време в гиздене. Нямах никаква нужда да бъда център на вниманието.
Тя повдигна пурата си.
— Искаш ли да си дръпнеш? Хубава е, кубинска.
Разбира се, че е. Защото как Хариет би могла да пуши друго освен кубинска пура?
— Няма нужда, благодаря. Не пуша. — Всъщност обмислях да се върна в апартамента си и да отложа всичко, но точно тогава звука от клаксон се чу пред вратата.