Преди да реша дали да вляза или не, вратата се отвори рязко и аз отстъпих назад. От вътре изскочи брюнетка, обута с раздрани дънкови шорти и повдигащ сутиен, с достатъчно подплънки, че гърдите й да изглеждат като черешови топчета.
— Какъв задник. Кой отказва нещо такова? — Тя не говореше на мен или поне докато не се сблъскахме. — Успех с този тъпанар. Може би си пада по вибрациите на «добро момиче» дето се изливат от теб. Той губи.
Погледът ми премина над рамото й, за да видя вътре грамадния татуиран мъж. Нямаше друг при него.
Не си направих труда да й изяснявам, че не бях се опитвала да го накарам да ме докосне, тъй като жената вече бе изчезнала в тълпата от която опитвах да избягам.
Но тя направи решението ми по-лесно. Едно звънче звънна, когато се мушнах през отворената врата, преди да я затворя зад себе си. Няколко секунди гигантът не се обърна към мен.
Един поглед към лицето му, ръцете и дланите му… към целия него и знаех, че би трябвало веднага да изляза през вратата.
Ако имаше универсално изображение на адски опасен мъж, то сто процента щеше да бъде неговата снимка. Мускулите му изпъкваха изпод черната тениска, когато той вдигна ръка към покритото си с брада лице.
Съдбата явно бе решила да ми хвърли кокалче. Той беше прелестен, а дори не бях стиснала без да искам пениса му. Давай момиче. Определено можех да разбера защо онази жена бе така ядосана, че той не е искал да я докосне.
За нещастие, съдбата бе предоставила всичко това… този мъж… на мен. Позната още като човек, който трябва да започне от ниво за начинаещи, а не с «мъж, за когото трябва да си майстор поне на трето ниво».
В живота си бях си падала само по две момчета, като едно от тях дори не се броеше. Джовани беше заменен като мой охранител, когато веднъж «без да иска» сграбчи задника ми, докато ми помагаше да се кача в колата. Анджело го бе видял и веднага бе докладвал на баща ми. Това беше най-близкото до това мъж да стигне до трета база с мен, но се оказа евтина тръпка, която умря, в мига, в който научих, че е крадял бикините ми. Бляк.
Преди Джовани, беше градинарят на леля ми, Марсело. За три седмици, той подрязваше и косеше из градината, докато аз точих лиги по него през прозореца. В сравнение с този мъж, Марсело бе като хлапе с жълто около устата, а дамските ми части вече започваха да пращат SOS сигнали.
Върнах се рязко в реалността, когато зелените, почти смарагдови очи на спасителя ми се плъзнаха от мокасините на краката ми до върха на русата ми глава.
— Накъде си се запътила, мамка му? Към кънтри клуба? — Гласът му звучеше дори по-дълбок и силен в уединението на студиото с черни стени.
— Не бих отишла с дънки в кънтри клуб — Отговорът ми бе инстинктивен и напълно нелеп. Не беше като да прекарвах много време в клуба, но дори аз знаех, че няма да те пуснат ако си обут с дънки.
Устните му трепнаха леко, все едно се усмихна, преди да се отпуснат в чувствена линия.
Чувствена? Уау, Ейдън. Я, хвани се стегни.
Защо реших, че да го последвам тук вътре ще е добра идея? Като пренебрегнем факта, че тялото ми смяташе, че той беше най-вкусното нещо, което е виждало, откакто се наслади на чийзкейка с три вида шоколад, който Анджело ми донесе миналата седмица. Изглежда тялото ми чакаше съобщение от мозъка, че този мъж е много над нивото ми.
— Мога просто да си тръгна. — Направих тъп жест към вратата. Така или иначе да си направя татуировка в Ню Орлиънс не присъстваше в списъка ми «Трябва да направя».
Крайчетата на изразителните му устни се свиха надолу.
— Върни се там навън и ще получиш още от това, от което се спаси току-що. Приличаш точно на шибан турист, мъкнейки този куфар наоколо. Това те прави мишена, ако още не си разбрала. Защо, по дяволите, не го остави някъде?
— Защото в хотела не можах да наема стая и ми казаха, че едва ли ще намеря някъде където да отседна.
— Кой хотел?
— Рузвелт.
Той не извъртя очи, но бе опасно близо до това да го стори. Може би гледаше към тавана, чакайки божествена намеса?
— Нима просто се появи в хотела, искайки да наемеш стая броени дни преди Марди Гра, без да имаш резервация? Мамка му, сериозно ли?
Трепнах от тона му. Писна ми да ме третират все едно съм дете.
— Хей… — започнах, без да имам никаква представа, какво ще кажа, но щях да кажа нещо, да му се не знае, и щеше да е добро. Но гигантът ме прекъсна.
— Имаш ли план? Да обикаляш из града търсейки хотел? И вероятно, мамка му, да бъдеш преджобена, ако не и изнасилена, в някоя тъмна алея?