— Няма проблем. Ще им обясня и ще разберат, че всичко това е едно голямо недоразумение.
Тя наистина ли си мислеше, че ще й позволят да си тръгне? Стиснах ръката й и я дръпнах зад себе си.
— Ще ме подкрепите ли, момчета?
Тайтън, Лорд, Кон и Саймън формираха стена между мен и Ейдън и охраната на казиното.
— Във ваш интерес ще е да ги пуснете да си вървят — каза Тайтън, а тонът му ги предизвикваше да опитат да направят друго.
— Г-н Тайтън, не търсим проблеми.
— Тогава трябва да се върнете отново на работа. Тази вечер има благотворително събитие за събиране на средства и привличате вниманието на дарителите по много погрешен начин.
Около нас започваше да се събира тълпа, включително Айви, Ванеса, Чарли и Ел. Цялото място беше като минирано поле, което щеше да избухне при първата грешна крачка.
Възползвах се от ситуацията и се обърнах, повличайки Ейдън към най-близкия изход.
— Какво правиш? Спри. Те няма да ми направят нищо.
— Мамка му, нямаш никаква проклета представа какво се случва в задните стаички и мазетата на казината, кексче, и, мамка му, докато дишам няма да го разбереш.
Тя се дърпаше от хватката ми, затова я вдигнах и я метнах на рамо. Виковете й едва привлякоха няколко любопитни погледа, но не ме беше грижа за това, или за начина, по който тя удряше с ръка и с малката си чанта по гърба ми. Когато стигнахме до мотора ми, аз я пуснах на крака и една вбесена Ейдън, такава, каквато не бях виждал преди, се озъби насреща ми.
— Ти шибан неандерталец! Какъв ти е проблемът, по дяволите?
Взех каската и я нахлупих на главата й, пускайки покрай ушите си думите й.
— Качвай се на мотоциклета и ще говорим за това у вас.
Трима мъже в костюми изскочиха тичешком от казиното, когато я метнах на седалката.
— О, Боже, нима ще ни преследват?
— А ченгетата вероятно ще ги последват.
Един мъж вдигна телефон към ухото си и Ейдън най-после осъзна положението и се хвана за мен, а аз подкарах по улицата.
Никой нямаше да може да ни настигне, когато съм на мотора си, и все пак направих няколко заблуждаващи завои в случай че ни проследят. Когато най-после спрях пред къщата на Хариет, Ейдън слезе от мотоциклета ми и изтича до портите, за да ги отвори. Аз забутах мотора напред, надявайки се вратата да е достатъчно широка, че да успея да го вкарам. Успях, но едва — едва.
Когато го оставих на циментовата пътека и свалих степенката, Ейдън изтича, за да заключи вратата.
— Какво се случи, по дяволите?
Цялото ми тяло гореше от адреналина и започнах да обикалям из двора.
— Върви горе. Вътре. Ще дойда, когато се успокоя, за да не ти кажа нещо, за което ще съжалявам.
Лицето на Ейдън пребледня на лунната светлина, а устата й се опъна в тънка линия. Тя не каза нищо, преди да се качи по извитото стълбище и да отключи вратата.
Обзалагах се, че Ейдън искаше да я затръшне след себе си, но не го направи от притеснение да не събуди Хариет.
Телефонът ми извибрира и аз го извадих от джоба си, докато крачех.
КОН: Това беше адски лудо. Те се затичаха навън след нея. Искаха имената и на двама ви. Не им ги казах.
БИШЪП: Благодаря, човече. Оценявам, че й се притече на помощ. Не знам какво се случи тази вечер, мамка му, но няма да се повтори.
КОН: Мисля, че ще е най-безопасно, ако никой от вас не се мярка повече тук.
БИШЪП: Никакъв проблем, по дяволите. Извинявай, че прекъснахме събитието.
Пъхнах телефона обратно в джоба си и си поех дълбоко дъх.
Видения на това, което можеше да се случи с Ейдън, преминаваха през ума ми, докато пътувах към казиното и след това обратно до дома. Знаех по-добре от всичко, че няма да се усъмнят във вината й, само защото е жена.
Вина и болка за всичко, в което се издъних, се изляха върху мен. Не бях успял да ги спра, когато заедно с мен, завлякоха и братовчедка ми Аби в задната стаичка. Мамка му, нямаше начин да позволя същото да се случи и с Ейдън, без значение нуждата й да бъде независима.
ЗАТВОРИХ ВРАТАТА СЛЕД СЕБЕ СИ и започнах да крача напред-назад из дневната. Изпълваше ме водовъртеж от емоции. Гняв. Вина. Раздразнение. Безпомощност.
Бишъп най-после се качи горе и аз му отворих вратата. Гледах го дълга минута, но никой от нас не проговори. Каквото чувстваше обаче, бълбукаше близо до повърхността.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — Явно гневът му не се бе успокоил.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш ти? — извиках в отговор. — Ти беше този, който не искаше да стъпва в казиното, а след това бам! — виждам те там. Бях добре. Не беше нужно да ме спасяваш отново.