— Какво става, човече? — попита Кон.
Дишайки тежко, му казах.
— Намери всичко, което можеш за Ейдън. И пусни хората си да проверят този регистрационен номер. — Изрецитирах номера, преди да го забравя. — Някой току-що грабна Ейдън от магазина за понички и я набута в кола. Тя изглеждаше в безсъзнание.
— Мамка му, ебаваш се с мен.
— Не. Побързай. Отивам за мотора си. Ще опитам да ги последвам. Звънни ми щом откриеш нещо.
Нахълтах през вратата на «Вуду Инк» и Дилайла застана отпред.
— Какво става, по дяволите? Ченгетата щурмуваха «Любимата ви дупка». Дори не ми дадоха да вляза.
— Ейдън изчезна. Някой я отвлече. Тръгвам след него. — Нахълтах в стаята за почивки и грабнах ключовете от бюрото си, без да ми дреме за клиента, който още седеше на стола в стаята ми. Дилайла може да се оправи с него.
Излязох тичешком в алеята с намерението да измъкна мотоциклета си, колкото се може по-бързо, но трима полицаи извадиха пистолетите си, карайки ме да се закова на място.
— Спри на място! — Изкрещя единият. — Кой си ти, по дяволите?
— Работя в студиото за татуировки и някакъв шибаняк току-що отвлече момичето ми и я напъха в една кола. Разкарайте се от пътя ми, за да мога да тръгна след тях.
— Няма начин, човече. Ще разпитаме всички. Оставаш точно тук.
Гневът избухна в мен.
— Мамка му, не ме ли чухте? Някой току-що отвлече момичето ми, напъха я в кола и отпраши. Ако няма да тръгнете след него, то аз определено ще го направя.
— Ела с нас. Вътре.
Стискайки зъби, заради всяка секунда, която губех, осъзнах, че нямам особено голям избор, освен ако не исках да си разваля татуировките с нови дупки от куршуми.
Жената и детето седяха на столове в кафенето, а момченцето се люлееше напред-назад. Тя вдигна поглед щом ме видя.
— Намерихте ли я?
Поклатих глава и ченгетата започнаха да задават въпроси.
— Можете ли да потвърдите това, което казва този мъж? Приятелката му отвлечена ли е?
— Да. Да, той опита да я накара да тръгне с него, но тя не искаше, затова той я удари и я отнесе.
— Сега, мамка му, мога ли да вървя?
Ченгето започна да драска в тефтера си, когато Дилайла пристъпи през входа.
— Госпожо, отстъпете назад — обади се друг полицай.
— Ако искате можете да дойдете в студиото за татуировки, за да махнете хората от тук. Имам стая.
Жената се изправи с малкото дете и погледна полицая.
— Искам да се махна от тук.
— Добре. Ще се преместим в съседство. — Той ме погледна. — Всички ще се преместим в съседство.
Искаше ми се да наритам шибаняка. Всяка шибана секунда, в която се бавихме правеше все по-малко вероятно да открия Ейдън.
— Къде е тя? — попита Дилайла, когато последвах полицая навън. — Къде, по дяволите, е Ейдън?
Жената отговори преди мен.
— Той каза, че трябва да вървят. Че тя не бива да говори с полицията, защото баща й ще се ядоса.
Какво, по дяволите?
— Госпожо, ако изчакате, докато можем да запишем пълните ви показания, ще е много полезно.
Дилайла поведе всички към Вуду, а ченгето кимна на жената, че е готов да запише показанията й, но не ме изпускаше от поглед.
Когато жената приключи, бях по-объркан от всякога, но това не промени с нищо факта, че трябваше да тръгна след Ейдън.
— Значи си сигурна, че го е познавала?
— Така изглеждаше.
— И все пак, той я е ударил и я е изнесъл навън?
Тя кимна.
— Нещо не ми се вижда наред — каза ченгето.
— Без майтап — намесих се аз. — Имам номера на колата. Обадете се на патрулите в града. Нека всяко ченге започне да я търси.
Той ме изгледа, но аз изрецитирах номера така или иначе и той го записа.
Вратата на «Вуду Инк» се отвори и влезе друг полицай носещ найлонов плик за доказателства с чантата на Ейдън вътре. Тръгнах към него.
— Можете ли да потвърдите, че това принадлежи на приятелката ви? — попита ме той.
— Да. Нейна е.
— Елиша Мадън, така ли? Ще проверя в базата дали мога да открия нещо.
Намръщих се и поклатих глава.
— Ейдън Мадън. Не Елиша.
Полицаят също се намръщи.
— Това не е ли нейната лична карта?
— Дай да видя.
Вместо да ми каже да си го начукам, полицаят сложи ръкавица и измъкна картата, задържайки я пред лицето ми.
— Това тя ли е?
Снимката беше на Ейдън. Фамилията беше точната, но не и първото име.
Какво, по дяволите? Измъкнах телефона си и щракнах снимка на картата, преди да осъзная какво правя.
— Хей…
— Все едно ти дреме.
— Значи това не е тя?
— Тя е. Но това не е първото й име. Казва се Ейдън.
— Сигурен ли си за това?
Ченгето приключи с разпита точно, когато Фабиана се появи, искайки обяснение какво се е случило с магазина й.