Брюнетката, която бе изхвърчала от студиото, бе права. Той беше тъпанар, въпреки че бе най-красивият мъж, който някога бях виждала.
Сложих ръка на бедрото си и се постарах да вложа увереност в думите си.
— Ще намеря нещо. Не може всички хотели да са пълни.
Той поклати глава.
— Всички хотели, в радиус от пет километра, са напълно заети. Дори онези, в които се плаща на час.
Първият ми шанс да се измъкна от изолирания живот, създаден от Дом Кассо, и аз избрах единствения град, в който не можех да остана. Това честно ли е? Може да съм просто издънка. Заля ме вълна от негативност, но аз я изтласках от себе си. Нямаше да се проваля в това.
Изпъвайки гръбнак, стиснах по-силно дръжката на куфара си.
— Тогава най-добре да започна да гледам някъде другаде.
Той посочи към един от столовете наредени до стената.
— Седни. Не ходи никъде. Имам идея.
Отпуснах се на стола при авторитетната му команда и замръзнах на място, когато той се обърна с гръб към мен.
Колко дълго бях изпълнявала безропотно чужди заповеди? А сега го направих и за един непознат? Явно преценката ми никаква я нямаше. Понечих да се изправя, но в следващия миг отново се настаних, замисляйки се. Ако той имаше идея може би трябваше да остана. Какъв друг избор имах точно сега? Да изтичам навън и да си пробия път до таксито с лакти за да мога да се върна на летището? Това значи да се откажа от единствения си шанс за приключение, а не бях готова да се обявя за победена.
Освен това, дори и той да беше тъпанар, първият му инстинкт бе да ме защити. Това значеше нещо, нали?
Останах мирно на мястото си, докато той вадеше телефона и пишеше нещо на екрана. Когато свърши се облегна на плота и поклати глава.
— Нямаш работа да се мотаеш сама из града, а аз нямам време да вървя след теб и да те пазя.
Преди да му отговоря, че нямам нужда някой да ме пази, вратата се отвори и завъртях глава за да видя жена със синьо-черна коса, облечена в ретро неоновозелена рокля с леопардов десен, под която се подаваха надиплени черни фусти да влиза в студиото.
— Да работиш в сезона на Марди Гра е гадно — в едната си ръка тя носеше кафява хартиена торба с храна, а в другата картонен държач за напитки. — Но взех обяд. И кафе. Затова да гледаме да избутаме тази вечер, а за утре ще се тревожим… ами утре.
Погледът й се стрелна към мен, докато оставяше торбата и кафето на плота.
— Виж ти. Не приличаш ли на малко изгубено агънце? Дошла си за малко мастило ли, захарче?
Мъжът издаде звук, на половина сумтене, на половина смях.
— Изглежда ли ти така, сякаш е дошла за татуировка?
— Е, значи предполагам, че това не я поставя в правилото ти: «Горе ръцете, Биш».
Какво значеше това?
Тъмният поглед, който Биш хвърли към мен, ме накара да застана на края на седалката готова да побягна. Грамаден мъж, плюс брада, плюс всички тези татуировки, плюс гневното изражение, го накара да премине от скалата опасно секси, в само опасно.
— Мисля, че трябва да се махна от пътя ви.
Жената наведе глава настрани оглеждайки ме, и внимателният й поглед подпечата решението ми да си пробвам късмета на улицата. Щях да се оправя… Вероятно.
Скочих от стола и направих само няколко крачки към вратата, влачейки куфара си, преди дълги силни пръсти да се обвият около китката ми. Инстинктите ми бий-се-или-бягай се включиха и аз се обърнах, вдигайки ръка в юмрук.
— Ако наистина знаеш как да удряш, нямаше да пъхнеш палеца си в шепата си — той пусна китката ми и измъкна палеца изпод останалите ми пръсти. — Иначе е много вероятно да го счупиш.
Скътах това знание, в случай че ми се наложи да се бия с някой в близкото бъдеще. Намръщеното му изражение бе изчезнало, но сега снизхождението на лицето му никак не ми допадна.
— Не бива да сграбчваш така хората — казах, опитвайки се да се отскубна от хватката му, но Биш не ме пускаше.
— Ако не беше скочила толкова бързо от стола си, щях да ти кажа, че се опитвам да ти намеря място, където да отседнеш.
Погледнах от него към жената, която ни гледаше все едно се намира пред клетката на някакви странни животни в зоопарка. Черните й вежди бяха повдигнати толкова високо, че изчезваха под бретона й.
— Ти… ти се опитваш да ми намериш стая?
— По време на Марди Гра? — намеси се жената. — Мамка му, Биш. Ако не те познавах добре, щях да кажа, че вече ти е духала в задната стаичка, за да получи подобна помощ.
Стегнах се, чувайки обидата. Не бях от типа момичета, които… духат на мъж в студио за татуировки. Макар че сега, когато тя пъхна тази идея в главата ми, не се сдържах да не насоча поглед под катарамата на колана му.