— Този мъж не те харесва особено, а?
— Майната му. Да претърсим стаята.
След десет минути открихме телефон за еднократно употреба, три чифта дамски бикини, за които подозирах, че са на Ейдън, и купчина документи, напъхани в най-долното чекмедже на нощното шкафче.
Тъкмо мислех за всички начини, по които искам да пречукам този шибаняк, задето е докоснал момичето ми, когато телефонът на Кон иззвъня. Той вдигна и включи на високоговорител.
— Отрядите са засекли колата. Оставена е на летище Лейкфронт. Дилърът на коли под наем се обади. Полицията се насочи на там, но ако мъжът е имал самолет вероятно отдавна са заминали.
— Можеш ли да вземеш летателните планове на всеки самолет, който е излетял от тук?
— Може да отнеме няколко минути, но да, мога.
— Благодаря, човече.
— Ако мога да направя друго, за да помогна, само ми кажи.
Кон затвори и ме погледна.
— Какво искаш да правиш?
— Нека да вземем лаптопа, телефона, документите и снимките. Всичко, което може да ни даде представа какво се случва.
— Ясно.
С Кон събрахме всичко и го набутахме в торба за чисто спално бельо, преди да се насочим обратно към «Вуду Инк». Мозъкът ми се насочваше към какви ли не вероятности. Ако имаха самолет, значи отдавна бе изчезнала. Единствено смисъл имаше да я в завел в Ню Йорк.
Но ако е действал със заповеди, защо ще я удря? Не можех да си представя баща й да е особено щастлив някой да се държи така с момичето му.
Щом се върнахме във «Вуду Инк», Дилайла също имаше въпроси.
— Откъде да знаем, че изпълнява заповеди, а не действа на своя глава?
— Мамка му, това е адски добър въпрос, но без да се обадим на Дом Кассо или на някой от организацията му за потвърждение, няма как да знаем.
Взех телефона си и продължих да звъня на номера на Ейдън. Бях изпратен директно на гласова поща.
Тревога вледени кръвта във вените ми. Ако семейството на Ейдън беше дошло да я прибере, какво можех да направя?
Но нещо в това бе много грешно. Жената от кафето каза, че не е искала да тръгва, което значеше, че нямаше да мирясам, докато не се убедя, че Ейдън е добре и в безопасност.
Не бях стигнал толкова далеч, само за да я загубя.
ЧЕЛЮСТТА МЕ БОЛЕШЕ, А ГЛАВАТА МИ ТУПТЕШЕ. Отворих очи докато някой ме полагаше на стол.
Примигнах. Не на стол. На седалка. В самолет?
Анджело?
— Съжалявам за това, Ейдън. Не исках да те наранявам, но ти не искаше да ми сътрудничиш. Би трябвало да знаеш по-добре. Когато ти кажа да направиш нещо, трябва да се подчиниш. За твоята безопасност е.
— Къде сме?
— Отиваме си у дома.
— Ти от къде се взе?
— Трябваше да знаеш, че никога няма да те оставя, без да се уверя, че си в безопасност. Сега закопчай колана си. Излитаме.
Дори в туптящата ми глава, нищо от това не изглеждаше правилно. Анджело не биваше да е тук. Защо самолетът го чакаше? В това нямаше смисъл.
— Не мога да тръгна още. Не и така. Имам живот тук.
Обикновено милите черти на Анджело сега бяха твърди, когато се пресегна и закопча колана ми.
— Не можеш да имаш живот където и да е освен в Ню Йорк. Това тук беше само временно. И нямаш избор. Тръгваш с мен.
Писна ми други хора да взимат решения вместо мен. Да дават нареждания. Да ми казват какво да правя.
— Не. Няма да тръгна — опитах да разкопчая колана си, но Анджело обви здраво ръка около моята и ме спря.
— Няма да ходиш никъде, освен ако не ти кажа аз. От сега нататък нещата ще стоят по този начин.
Това не беше милият приятен Анджело, който познавах. Това бе някой напълно различен. Всичките ми инстинкти крещяха, че трябва да се отдалеча от него. Насилих се да не се паникьосвам.
— Добре. Ще правя каквото кажеш.
Той пусна ръката ми и се изправи.
— Добре. Така ще се случват нещата. Тихо и спокойно. Искаш ли нещо за пиене? Излитаме след минута.
Кимнах.
Той се обърна към бара и взе бутилка вода Фиджи, точно каквато винаги ме чакаше в СУВ-а. Подавайки ми я, той каза.
— Пий. Не искам да се дехидратираш по време на полета.
Отворих водата и отпих. Имаше ли странен вкус? Или съм просто параноична?
Изчаках Анджело да се обърне и да си вземе питие, преди да се измъкна от колана и да хукна към вратата.
Направих три стъпки, преди да се хвърли към мен, поваляйки ме на земята с тежестта си.
— Ейдън, Ейдън, Ейдън. Знаеш, че не бива да правиш така. — Думите на Анджело бяха изречени с напевен тон. — Ще се наложи да поспиш добре по пътя към дома, ако не можеш да се държиш като добро момиче.
Той се изправи, но не ме вдигна.