Той ме отвлече. Удари ме. Дрогира ме.
Нищо от това не приличаше на мъжа, който познавах.
И сега, той има моя снимка от един от най-интимните ми моменти? Тръпка на ужас премина през мен. Всяко чувство за сигурност и уединение бе унищожено.
Но защо?
Захлупих рамката със снимката с лицето надолу, за да не се налага да я гледам. Исках да я измъкна и да я накъсам на парчета, но трябваше да се фокусирам. Трябваше да избягам. Сега всичко зависеше от мен.
Хукнах към вратата и задърпах дръжката.
Заключено.
Завъртях се и се насочих към прозореца, но не направих дори две крачки, когато вратата се отвори.
— Видях, че си будна. Харесваш ли стаята ни? Реших, че ще ти хареса. Нямаш нужда от всички онези момичешки боклуци, които имаш у дома. Това не е коя си в действителност. — Самодоволна усмивка разтегляше устните на Анджело.
— Къде съм? Къде е баща ми?
— Не е нужно да се тревожиш за нищо, Ейдън. Аз съм се погрижил. Това е новият ни дом. Никой няма да ни безпокои тук. Обаче спа по-дълго отколкото предполагах. Вече е време за закуска.
— Каза, че ме водиш у дома. Искам да се прибера вкъщи! — Опитвах се да не се паникьосвам и да не изпадам в истерия, но лудият поглед на Анджело никак не ме улесняваше.
— Ти си у дома — той наблягаше на всяка дума. — От сега нататък ще живееш тук. Работя над това от дълго време. Любимата ти козметика е в банята. Дори ти купих дрехи.
Работя над това от дълго време?
Гледах изражението на Анджело, опитвайки се да определя разликите. Вместо услужлив, той беше самоуверен и настоятелен.
Аз махнах с ръка към бюрото и попитах.
— Как си направил онази снимка?
Той дори не ме попита за коя снимка говоря.
— От камерите е. — Каза, все едно е очевидно. Нямаше нито следа от разкаяние.
— Камери? — Мозъкът ми не можеше да го осмисли.
— Да. Как очакваш да те пазя, когато не съм наоколо, ако не знам какво се случва? Ти никога не трябва да се тревожиш за нищо, Ейдън. Винаги съм на твое разположение. Никога не си сама.
Отвращение премина през мен.
— Наблюдавал си ме?
Той кимна.
— Не можеш да се преструваш, че не знаеше. Ти изнасяше цели представления за мен. Знам, че го правеше умишлено.
Исках да прогоня мисълта, че той ме е гледал така, толкова изложена на показ. Стомахът ми се сви, заплашвайки да се разбунтува.
— Как си могъл да го направиш?
Анджело сви рамене.
— Просто исках да те пазя. Трябваше да мога да виждам всичко. Но сега можем да бъдем заедно по всяко време и никога няма да те оставя сама.
— За какво говориш?
Той беше луд. Никога не го бях виждала преди, но сега бе очевидно.
Кожата му се набръчка около очите, докато на лицето му грейна широка, налудничава усмивка.
— Двамата с теб ще бъдем заедно. Завинаги.
Знаех, че трябва да съм внимателна, щом си имах работа с някого така нестабилен, но не беше така все едно имах някаква идея как работи мозъка му. Исках да му изкрещя, че съм с Бишъп и че го обичам, но се боях, че това ще тласне Анджело през ръба на лудостта.
Но очевидно не беше нужно да повдигам темата тъй като Анджело отново заговори.
— Знам, че смяташ, че онзи мъж е идеален за теб, защото постоянно те спасяваше. Но това трябваше да бъда аз. Не правих всички онези неща, само за да дойде друг и да те спаси. Не трябваше да се получава така. Ти трябваше да осъзнаеш колко много се нуждаеш от мен. Как само аз мога да те пазя. Той не знае нищо за това. Той не може да се грижи за теб и да те обича както аз.
Обич? Едва успях да се сдържа да не повърна. Анджело не ме обичаше… той беше шибан побъркан преследвач.
— За какви неща говориш?
— В Ню Орлиънс. За мъжа, на когото платих да те дрогира. За екскурзовода, на когото казах да те остави на гробището. За дружките ми в казиното. Ти трябваше да осъзнаеш, че имаш нужда от мен, но вместо това позволи на онова копеле да ти помогне. Той никога няма да те обича така, както аз.
Ледена тръпка премина през мен, когато осъзнах думите на Анджело. Всичко, което ми се бе случило, не е било инцидент. Не е било, защото не мога да се грижа за себе си. Всичко е било нагласено. И, мамка му, аз оцелях и намерих щастието въпреки кроежите му. Не беше проблем моята наивност, Анджело бе отговорен за всичко.
Той беше шибана откачалка.
— Къде е Дом? Той знае ли, че съм тук? Казал ли си на някой, че се върнах? — Трябваше да предположа, че съм в Ню Йорк, защото иначе нямах идея къде може да се намираме.
— Дом е зает да се грижи за Дом, както е правил винаги. Той никога няма време за теб, но аз имам.