Още един точен удар в сърцето. Едва сега осъзнах, колкото пъти Анджело ми е повтарял как Дом не го е грижа за мен. Дали това е било класическо поведение на луд човек? Дали се е опитвал да ме отдалечи от семейството ми?
— Ами Винсент? Той ми каза да не се връщам, докато не получа съобщение. Така и не получих такова.
— Винсент остави аз да реша. Дом нямаше какво да каже по въпроса.
— Трябва да говоря с Дом. — повторих аз.
— Казах «не». Ще се научиш да следваш заповедите ми, Ейдън. Това е единственият начин да бъдем щастливи и да те държа в безопасност. Никой не те обича, както аз. Всичко ще се оправи веднага щом осъзнаеш това.
Нищо в тази ситуация нямаше да се оправи. Анджело беше луд и ако не успеех да му влея малко разум, бях напълно сама с него.
Реших да пробвам различен подход.
— Но татко ще се радва, че ме пазиш, затова не мислиш ли, че трябва да му кажеш?
— Той ще е бесен, защото искаше да си в защитена къща, но Винсент не го послуша. Той те изпрати далеч, където аз мога да се грижа за теб. Имах нужда да избиеш желанието за приключения от ума си, преди да се установиш с мен.
Тогава това, което чух в съобщението от гласовата ми поща, вече имаше смисъл. Дом беше бесен, тъй като Винсент не бе следвал заповедите му. Което значеше, че Дом не е искал да напускам града. Но останалото, което Анджело каза, отново нямаше смисъл.
— Да избия желанието за приключения от ума си?
— Да, знаех, че няма да си щастлива, докато нямаш шанса да видиш част от света. Трябваше да научиш, че навън не е безопасно за теб. Не искаше да ме чуеш като ти го казвах, затова реших да ти го покажа. Но онзи шибаняк постоянно се изпречваше на пътя. Но работих до край, за да видиш, че той не може да те пази така, както мога аз. Само аз.
Което значеше, че и грабежът не бе случаен. Анджело ме беше изиграл по всеки възможен начин. Беше ме накарал напълно да се съмнявам в уменията си да се справям сама. Веднага щом се измъкнех от това, имах много за премисляне. Но първо, трябваше да се отърва от Анджело.
— Сега съм в безопасност, затова няма причина да стоя тук, нали?
— Няма да излизаш от тук, докато не ти кажа, че можеш да напуснеш. Така ще седят нещата от днес нататък. Гладна ли си? Ще взема нещо за закуска. Ще се почувстваш по-добре след като хапнеш. Изкъпи се и облечи нещо хубаво за мен.
Сърцето ми блъскаше лудо, когато той се приближи. Острият му одеколон изпълни ноздрите ми, когато се наведе и потърка устни в челото ми. Кожата ми настръхна, когато ме докосна.
— Нямам търпение да гледам как свършваш, докато те чукам. Ще ти покажа какво значи да бъдеш с истински мъж. Твоят мъж. — Той се изправи извисявайки се над мен. — Ще ти го вкарам толкова здраво, че ще забравиш за всеки чеп, който си поемала. Ще изсипя цялата си сперма върху циците ти, за да не забравяш на кого принадлежиш. Ще се обадим на лекар да махне спиралата ти, за да започнем семейството си. Нямам търпение да те видя да надебеляваш с детето ми. Да знам, че аз съм го сложил там, докато съм те скъсвал от чукане. Само почакай, Ейдън. Животът ни ще е адски страхотен.
Тръпки преминаха през тялото ми с всяка негова дума. Той ме целуна отново по челото преди да се обърне и да излезе от стаята.
О, Боже мой. Трябваше да се махна от тук. Нямаше начин да позволя на Анджело да има шанса да ме изнасили. Защото щеше да е изнасилване, тъй като никога доброволно нямаше да му позволя да ме докосне.
Исках шанс да се спася сама? Е, предполагам, че вселената е решила да ми го даде.
Започнах да преравям стаята, търсейки телефон. Лаптоп. Каквото и да е. Разбира се, нямаше нищо. Защо да има? Щеше да е прекалено лесно.
Изтичах до прозореца и дръпнах завесите. Стъклата бяха релефни и замазани, но зад тях се виждаха решетки.
В банята нямаше нищо полезно… освен един мъничък прозорец от същото стъкло. Нямаше да се получи. Подскочих, но дори не успях да го достигна.
Дали смеех да го счупя? Но дори да го направя, нямаше начин да успея да се промуша през малката рамка. Бедрата ми никога нямаше да се проврат. Просто исках да мога да видя дали ще разбера къде се намирам.
Имах нужда от план.
Не бях беззащитна или слаба.
Нямах нужда да ме спасяват. Можех да се спася сама.
Надявах се.
ПРЕДИ ДЕСЕТ ГОДИНИ НАПУСНАХ Ню Йорк с кола открадната от Куинс. Зарязах я в Пенсилвания и откраднах друга, която да ме откара до Кливланд. С всеки километър, който изминавах, обмислях отмъщението си, а гневът и отчаянието ме разкъсваха от вътре.
Бях адски самоуверен, мислех, че мога да спечеля достатъчно, че да платя на лихварите и да ни отърва от тревогите. Когато дойде охраната, казах на Аби да бяга, но никой от нас не успя. Те пребиха и двама ни, показвайки ясно, че ще ни преследват, ако не им се отплатим двойно. Оставиха ни в една алея като боклук и Аби беше мъртва, още преди да ни изхвърлят. Отнесох я у дома, сълзи се стичаха по лицето ми, докато миризмата на пушек ставаше все по-силна и по-силна. Студиото за татуировки и апартамента ни отгоре бяха изгорели до основи, заедно с чичо ми вътре.