— Стоях цели трийсет и пет минути, а той не дойде.
— Къде не дойде?
— Там, където стоях.
— Да не би да е станала грешка — да сте уточнили друг час?
— Какъв час? — се изненада Марта.
— Кога ви беше срещата?
Марта се възмути съвсем не на шега:
— Каква среща? Нали ти казах, че от месеци не говоря с него! Аз просто си седях, пиех кафе и го виках с мисълта си. Няма случай да съм „повикала“ човек, който ме обича, и той да не е дошъл. Само той — не! Ясно ли е?
— Доколкото схващам, ти използваш мозъка си като предавателна станция — с разбиране подходи към въпроса Нели. — Излъчваш сигнали и си сигурна, че те ще бъдат приети. Но, както сама изтъкна, в мозъчната дейност има различия. Ти например отговаряла ли си на повика на чужда мисъл?
— Не, разбира се. Не мога и да излъчвам, и да приемам едновременно!
— Ами тогава защо не допуснеш, че и неговият мозък излъчва? Че той също те е викал, а е липсвал приемникът?
— Ако беше влюбен в мен, все щеше да се намери някоя пролука в предаванията му. Все щеше той да се ослуша какво става с мен — приключи разговора Марта и си поиска чаша хладка вода, че от много говорене гласът й почвал да дрезгавее.
Но, изглежда, Матев по своему се беше вслушвал в мислите на Марта, защото след седмица един мъжки глас с доста неприятно произношение каза на Марта по телефона:
Намасте. Батаийе…
— Кийа? — радостно викна Марта и продължи на български. — Видя ли, че не е толкова мъчно!
— Хаан — мрачно потвърди Матев и се опита да скърпи някаква фраза, но тая фраза предизвика почти петминутен смях у Марта.
Матев потуши желанието си да хлопне слушалката и зачака с достойнство.
След като се насмя, Марта много сърдечно призна:
— Трогателен си. Трябва да те видя. Искам да ти подаря един сън…
— Само един ли? — тъжно промърмори Матев.
— А ти колко искаш? — уж делово се осведоми тя.
— Искам всичките ти сънища — набра смелост Матев.
Марта отново се развесели:
— А какво ще получа аз срещу толкова много сънища?
На Матев му се щеше най-сантиментално да признае:
„За тези сънища ще ти дам душата си.“ Но съобрази, че ако бъде по-въздържан, никак няма да му навреди. Забави думите си, за да може, ако долови несъгласие у Марта, да промени края на въпроса си:
— Не може ли да обсъдим покупко-продажбата на по-подходящо място?
За негова изненада Марта веднага назова две „подходящи“ места — Зоологическата градина и криптата на храма „Александър Невски“.
Матев прецени кое от двете предложения е по-неудобно за Марта… и срещата им се състоя пред клетката на ягуара.
Великолепната жълта котка следеше с презрително присвити очи представителите на великия човешки род. Матев поздрави и след кратко мълчание притеснено посочи с поглед ягуара:
— Какво ли си мисли за нас?
Марта като че ли беше по-склонна да отдаде вниманието си на ягуара, отколкото на човека.
Съзерцаваше звяра захласнато. След малко отвърна:
— Той ли? Казва си: „Я гледай какво угощение се разхожда отвъд оградата!“
Матев потръпна, като си представи, че Марта би могла да послужи за следобедна закуска на хищника, и бързо я отведе. За негова чест трябва да се изтъкне, че не помисли за себе си.
Заведе Марта на място, където никакви ягуари, леопарди, лъвове, тигри, снежни пантери, степни барсове и тям подобни котки не биха могли да я досегнат и най-искрено й обясни, че я обича.
Марта беше много поласкана. Каза:
— Благодаря.
Покрай тях мина цветарка.
Матев купи за Марта всички цветя заедно с кошницата и получи още едно:
— Благодаря.
Марта сложи в малкото джобче на сакото му една бяла роза, целуна го кратко и замайващо и видимо доволна от себе си, въздъхна:
— Вече няма да сънуваш таралежи с осем крака, нито заскрежени огледала.
Матев стисна челюсти, за да не изрече в раздразнението си:
„По дяволите! Пак ли си надничала в сънищата ми?“ Марта ласкаво докосна върха на ухото му и се оправда:
— Сънят беше много красив. Градината се губеше в седефена мъгла, от заскрежени те клони вееше такава самота, че огледалото в стаята ти започна да се покрива със скреж и ти напразно се мъчеше да го сгрееш с дъха си или да прорежеш с нокти малка зирка…
— Какво е това зирка? — сякаш се сепна Матев.
— Зирка е дупчица, през която можеш да съзреш нещо само с една зеница. Ти трябва да ги знаеш тия хубави и тайни думи, нали си писател?
— Защо да са тайни думите? — сякаш в просъница попита Матев.
— Знаят ги малко хора, а още по-малко са тези, които ги употребяват. Искаш ли да те науча на такива странни и тайнствени думи и мелодии? Защото повечето магии са изплетени и изковани от думи, звуци, знаци… Една магия поражда друга. Магия от звуци, измислена от един северен вълшебник, извикала духа на самотата и студа, и той подтикнал един тъжен българин да събере магията от думи: