Ти снощи чете стиховете на тоя самотен поет, засънува неговата заскрежена градина, днес написа началото на една много хубава повест… а първата халка на тая дълга верига от магии е изковал от своята музика един северен магьосник, живял през минал век…
Матев чувствуваше как Мартиният глас го унася, помисли си: „Навярно така се пораждат магиите“ и за да не го омаят безвъзвратно Мартините думи, запита съвсем не на място:
— Отде знаеш, че повестта е хубава, щом още не е написана?
— И таз добра! — се възмути Марта. — Повестта отдавна си дремеше в твоя мозък и чакаше най-малкия полъх да я разтърси, за да се пукне обвивката й, и тя да се търколи като узрял кестен.
— Може би знаеш и какъв ще бъде нейният край? — с прикрито недоверие каза Матев.
— Зная. Но ще си премълча, защото няма да ти е интересно, когато пишеш.
Матев подпря с длан челото си като човек, загубил всичките си надежди. После с усилие призна:
— Това е наказанието за моята самоувереност и за тая самонадеяна мисъл на Балзак, дето съм си я навил като синджирче и току я повтарям…
— „Не съзирам нито една жена, с която да пожелая да се преборя и да ме увлече в бездната“ — с монотонен глас произнесе цитата Марта.
— Това ми е наказанието — продължи Матев, вече престанал да се учудва на Мартините способности. — Може би съм си го заслужил. Съзрях жената, но тя е тук, за да усещам по-силно нейното отсъствие. Защото тя не е от този свят, защото… тя живее в заскрежено огледало…
— Ей — тихичко и предпазливо го прекъсна Марта, — ей, ти да не кажеш, че съм привидение.
— Наистина си привидение — с всичката си откровеност въздъхна Матев.
— Ами, тогава си отивам — каза Марта. — Нали на привиденията любимото им занимание е да се появяват и да изчезват. — И тя стана и се отдалечи с думите: — Отлитам аз, разтапям се в безкрайността… Ила-л-ликаа!
Матев, зашеметен, успя само да помисли: „Това, последното, май не беше казано на индийски.“
И пак минаха месеци. Матев чуваше във вечерните емисии за новите успехи на Марта и пишеше повестта си с особена увереност, въпреки че ежечасно мислите му отстъпваха пред някакви блянове. Той постоянно си представяше следващата среща с Марта. Често тези фантазии бяха толкова абсурдни, че той сам се усмихваше стипчиво и си казваше:
„Е, е, не прекалявай!“
Защото из въображаемите срещи се мяркаха мавритански градини, пагоди, пирамиди (и египетски, и индиански), антични амфитеатри, северни сияния, та дори и галеоните на Великата армада и Родоският колос.
А срещата им се случи на тиха уличка, опустяла от следобедната сънливост на първите пролетни жеги.
Матев като че не вярваше на очите си, а Марта се усмихна отдалеч и вдигна ръка за римски поздрав:
— Аве, цезар! Привиденията те приветствуват! — дори не забави крачките си и отмина досущ прилична на привидение.
Чак след като тя се скри зад ъгъла, Матев изведнъж се сети:
„Утре е единайсети май. Утре тя въпреки всичко ще трябва да говори с мен.“
На единадесети май слънцето не изгря.
Е, не се скри в тъмни пещери, както се говори в старите приказки, но бе засенено от тежки облаци, които святкаха, трещяха и лееха сива стена от дъжд. На Марта и през ум не й минаваше, че наближава обяд.
Тя се излежаваше блажено, радваше се на бурята и си тананикаше последователно две много различни по настроение песни, чиито думи бяха:
И:
Това й доставяше удоволствие, тя, сред прозевки и изтягания, уверяваше възглавницата си, че има блажена страна, където не тъмнеят небосводите… и тъкмо размисляше да стане или да се сгуши още по удобно, телефонът иззвъня и Матев тържествено напомни, че днес е единайсети май.
— Сигурен ли си? — отвърна Марта и продължи да си пее наум.
След като разбра, че Матев не се шегува, тя се обезпокои:
— Ами, как ще изляза в тази влага? Отпреди половин час ме боли ухо. И ако си намокря краката…
— Ще дойда да те взема с колата — прекъсна превземките й Матев.
— В тоя потоп? Колата ти ще затъне…
— Ще доплавам върху надуваем дюшек — обеща Матев. — Приготви се!
И наистина пристигна след около час, натовари я в колата си и потегли.