Подарете на детето мечта

Есфир Лантре Подарете на детето мечта

Отделението за възстановяване в болницата.

Утро. Визитация.

— А кой е при нас в тази стая? — поинтересува се Лариса Михайлова, завеждащата на отделението.

— Таня Акимова и новичката, — отговори лекарката-ординатор. — Таня подготвяме за изписване. А новата ни доведоха вчера. Постъпила е в травматологичното отделение със сътресение на мозъка и множество счупвания. Момичето е затворено, не разговаря с никого. Много е наплашена. В историята на заболяването и е записано, че момичето е сираче, преди травмата е била в детски дом.

— Съвсем никого ли си няма, или са отнели правата на родителите и? — заинтересовано попита Лариса Михайлова.

— Никого си няма. Родителите и са загинали при автомобилна катастрофа. Баба и скоро е починала. Аз разговарях с работника от отдела по попечителство, той е писал на далечни роднини на момичето, които отдавна живеят в чужбина, но те не са отговорили. Не е учудващо, те никога не са виждали момичето. А след това отдела по попечителство я е предал в детски дом, — докладва ординатора.

— Дори да е така. Хайде, нека да я видим, — каза Лариса Михайлова, отвори вратата на стаята и влезе. След нея влязоха и други лекари от отделението.

В стаята цареше необичайно напрегната тишина. Щорите бяха спуснати. Момичетата не разговаряха помежду си. Това се набиваше на очи. Новата лежеше по гръб, с обърната към стената глава. Цветът на лицето на момичето не се различаваше от цвета на болничните стени. Погледът и зареян в стената. Краищата на устните и отпуснати.

Оздравяващото момиче седна в леглото.

— Добро утро, Таня, — обърна се към нея завеждащата на отделението.

— Добро утро, Лариса Михайлова, отговори оздравяващото момиче и спусна крака от края на леглото.

— Как се чувстваш? — приветливо попита завеждащата.

— Вече съм добре, — отговори момичето.

Лариса Михайлова я прегледа.

— Таня! Мога да те поздравя, утре ще те изпишем. Радваш ли се?

— Много се радвам, — усмихна се Таня.

— Вероника Николаева, Вие свързахте ли се с родителите на Таня?

— Да, Лариса Михайлова. Татко и е на курс. Ще вземе Таня след работа, — докладва ординаторът.

— Много добре. Моля те, не забравяй, че още един месец трябва да си на лек режим. Твоят лекар ще ти обясни всичко след визитацията, — обобщи завеждащата на отделението.

— А това кой е? — попита тя, отивайки към леглото на новата.

— А това в Лена Смирнова, — отговори ординаторът.

— Лена, какво чудесно име! Приказно! Като на принцеса. Значи ти си Елена прекрасна? — попита Лариса Михайлова, присядайки на края на леглото, до новата.

Момичето обърна глава и безучастно погледна завеждащата.

— Лена, как се чувстваш? — попита завеждащата.

— Добре, — неясно, с дрезгав глас отговори Лена.

— Притеснява ли те нещо? — Лариса Михайлова се опита да заприказва момичето.

— Боли ме главата, — много тихо промълви Лена.

— Вероника Николаева, какви лекарства получава тя?

— Всички бяха отменени, още в травматологията.

— Покажете ми, моля, последните и изследвания, — помоли завеждащата. — Вижте преди колко време са правени?

— Вече проверих. Последно е изследвана преди една седмица, — доложи ординаторът.

— Ясно. Моля, назначете и за утре пълни изследвания. И непременно и давайте витамини. Много е бледа. Също така изпратете при Лена нашия психолог. Трябва доста да поработи с нея, — разпореди се Лариса Михайлова и дълго се загледа към ординатора.

Завеждащата прегледа момичето.

— Лена, кажи ми, моля те, за какво мечтаеш? — неочаквано попита Лариса Михайлова.

Мълчание. Момичето сведе поглед.

— Имаш ли някаква мечта? — повтори въпроса си завеждащата.

Лена вдигна към нея големите си сини очи, които не изглеждаха детски, а бяха тъжни и уморени, и я погледна с пронизващ поглед, от който завеждащата се почувства неудобно. Накрая, момичето отговори:

— Имам.

— А можеш ли да я споделиш с нас? — запита Лариса Михайлова.

Момичето обърна глава към стената, за да не види никой появилите се в очите и сълзи, и произнесе с шепот:

— Отдавна не съм виждала мама. Искам при мама, — произнесе Лена, преглъщайки сълзите.

Настана пълна тишина.

Лекарите се спогледаха помежду си.

— Лена, не трябва да се разстройваш, иначе ще те заболи главата, — успокояваше болната лекуващият лекар.

— Вероника Николаева, кога Лена е постъпила в травматологията?

— Преди около месец, — отвърна ординаторът.

Лариса Михайлова се обърна към Лена и я погледна замислено. Без да отмества поглед, тя каза с мек глас:

— Лена, няма защо да плачеш. Ние непременно ще измислим нещо, за да ти помогнем.