Ординаторът удивено погледна завеждащата, без да разбира, какво е имала предвид, но не каза нито дума.
И самата Лариса Михайлова в този момент не предполагаше с какво се наема, давайки обещание на болното момиче. На нея много и се прииска поне малко да обнадежди детето, от което така несправедливо се е отвърнала съдбата. Погледът на Лена я бе развълнувал и породил у нея непреодолимо и непоколебимо желание да и помогне. Тогава тя още не знаеше как и какво да предприеме.
Излизайки от стаята, още в плен на обзелите я чувства, тя попита ординатора:
— Вероника Николаева, Лена има ли братя или сестри?
— По-голяма сестра, която е била в колата заедно с родителите, — поясни ординаторът.
— И какво? И тя ли…
— Да, — с една дума отвърна ординаторът.
— Няма за какво да завиждаш на това дете, — обобщи завеждащата. — Трябва да потърсим за Лена хубаво, надеждно семейство. Тя няма да може да живее в детския дом. За това няма спор. Поговорете с работниците от отдела по попечителство. Не е изключено, те да имат интересуващата ни информация.
— Добре, Лариса Михайлова. Ще им позвъня и ще поговоря с тях, — увери завеждащата Вероника Николаева.
А времето минаваше. Сътрудниците към отделението обикнаха Лена и, идвайки на смяна, винаги носеха лакомства за нея. Лариса Михайлова донесе на момичето красиви меки играчки, интересни книги. Купи и диктофон с възможност за прослушване, за да може Лена да слуша приказки и музика, записани на касети. И, разбира се, всички скришно носеха на момичето плодове, сокове, сладки. Лена се възстановяваше. Скоро трябваше да я изпишат.
— Ирка, нейното легло е отляво, до стената, — каза Лариса Михайлова на дъщеря си, открехвайки вратата на стаята на Лена. — Тя спи, хайде, ще поседиш в моя кабинет с мен, — предложи завеждащата.
— Не, майчице, по-добре да поседя при нея, — помоли Ира.
— Е, добре, — съгласи се Лариса Михайлова. — Бързо ще приключа и ще си ходим в къщи, — предупреди тя дъщеря си.
— Добре, мамичко. Ще те чакам тук, — отговори Ира.
— Разбрахме се, — съгласи се Лариса Михайлова и излезе.
Ира леко, почти безшумно, на пръсти, се приближи до леглото на спящата Лена и приседна на края на стола. Тя се огледа, внимателно изучавайки всичко наоколо, след това се надигна и започна да разглежда Лена. Тя през съня си почувства погледа върху себе си, стана и неудобно, отвори очи, обърна се и видя над себе си Ира.
— Ти коя си? — изплашено попита тя.
— Аз съм твоята сестра, — уверено отвърна Ира.
— Коя?! — с недоумение в гласа отново попита Лена.
— Да, да, не се учудвай. Дойдох да се запозная с теб. Здравей, сестричке, — бодро поздрави Ира, наведе се и целуна Лена по бузата. — Аз се казвам Ира. Вкъщи ме наричат различно: Ирка, Иринка, кой както иска.
Лена приседна.
Влезе чистачката.
— Нали няма да ви преча? Трябва да почистя.
— Разбира се, че не, Евдокия Никитина, — отговори Ира.
— Знам, че ти се казваш Лена. Мама много е разказвала за теб, — продължаваше Ира.
— А коя е твоята майка? — попита удивената Лена. — Как се казва? Аз познавам ли я?
— Моята майка е Лариса Михайлова Федянина, завеждащата на отделението. Разбира се, че я познаваш.
Лена кимна с глава в отговор.
— А моят татко, Игор Константинов Федянин, е директор на голям автомобилен завод. Той е много добър. Истински вълшебник! Всичко прави за нас, — разказваше Ира, въвеждайки Лена в семейните дела. — Ще видиш, че той ще ти хареса. Татко те е посещавал. Сигурно си забравила. Ето това розово слонче заедно с него избрахме за теб, — каза Ира и показа с пръст меката играчка, която Лена беше прегърнала, докато спеше.
— Благодаря, — тихо каза момичето. — Спомних си твоя татко. Той е идвал при мен.
— Знаеш ли, в последно време мама и татко само за теб говорят. Те оформят попечителство за теб, — издаде тайната Ира.
Чистачката застина като вцепенена.
— А това какво е? — объркано попита Лена.
— Ох, не знам как да го обясня правилно, — запъна се Ира. — Общо взето, за това, за да можеш да живееш при нас, в нашия дом, в нашето семейство и да не се връщаш в детския дом, трябва да се оформят много документи. Аз нищо не разбирам от това, само слушам разговорите на родителите ми помежду им и по телефона — „комисии, комисии“. Татко се занимава с тези въпроси. Мама няма време. По цял ден е в болницата. Татко също е много зает, но някак успява да намери време да се свърже с когото трябва, да отиде където трябва. Вече имаме цяла папка с разни документи.
— А аз какво ще правя у вас? — попита Лена.