Месеци след загубата на мама почувствах силни болки в цялото си тяло и най-вече в зъбите. Трябваше да започна лечение. Лекарят каза, че заболяването е от стреса в новото ми семейство. Уви, след година баща ми се разболя от мускулна дистрофия, изпадна в дълбока депресия и престана да работи. Тъй като нямахме пари, трябваше да започна работа в кухнята на малък столичен ресторант. Вече нямах време нито да пея, нито да свиря на пианото, но се надявах, че отново ще имам тази възможност в близките месеци. Една сутрин, преди да изляза от вкъщи, баща ми каза, че е повикал хора, които ще купят пианото ми. Усмихнах се с мъка. Като затворих врата, изпитах желание повече никога да не се върна при онзи, когото наричам свой баща. Но трябваше да се грижа за него: да пренасям дърва и да паля печката, да приготвям храна за нас двамата, да слушам тихо любимата си музика по радиото… Пистолетът под възглавницата му беше изчезнал. Вече не се страхувах от оръжието, но и нямах право да гостувам на хора от селото, нито да кажа каквото и да било за трудния характер на баща си. Един ден ме предупреди: „Ако чуя лоша дума за себе си, ще си намеря жена и ще те изпратя на квартира!“… Не се огорчих силно, защото мислех, че така ще ми бъде по-лесно. Като легнах в моята стая си спомних за жената, която ми беше казала, че Бог помага на всички хора в тежък период от живота им… Много исках да отида в Дома при децата, с които живях до десетата си година, но баща ми не разрешаваше; мисля, че се страхуваше да не узная истината за осиновяването, която аз вече знаех…
Пет години след смъртта на майка ми той е получил инсулт. Една вечер, като се върнах от работа, го намерих паднал пред леглото. Извиках линейка. На следващия ден от болницата ми съобщиха, че е починал… Първо извиках: „Това е невъзможно! Господи, Ти Си виновен за всичко, какво ще правя съвсем сам? Нали ме обичаш?“ Плаках и се почувствах изгубен, сякаш потънал в дълбока вода, от която не мога да изляза, но прекъснах черната емоция и включих музика.
След пет дни беше деветнадесетия ми рожден ден. Вечерта в пощенската кутия намерих малка книжка с Евангелието на Йоан Богослов. Прочетох го от начало до край и изговорих на глас: „Прости ми, Господи, че Те обвиних за смъртта на баща си, той беше добър човек, а Ти Си по-добър от него!“ Съзнавах, че Бог наистина ме обича като ми подари дом, от където ще мога да тръгна към сцената. Знам, че един ден отново непременно ще пея и ще си купя пиано! Но преди това ще отида в дома за деца без родители, където бяха приятелите ми и ще им изпея песента за надеждата. Тя никога не би напуснала човека в трудни моменти, ако той се научи да се владее при изпитания. И ако иска да подари част от своята надежда на други хора, изгубили своята надежда.