— Не се и съмнявам — възмутено отвърна Антъни. — На теб винаги ти е доставяло удоволствие да го дразниш.
Джеймс се ухили самодоволно.
— Така беше, нали? Е, не го отричам. Нашият по-голям брат е толкова забавен, когато се разбеснее. Винаги съм имал чувството, че покривът всеки миг що се срути над главите ни.
— Е, в такъв случай нека сме сигурни, че ти ще бъдеш този, който ще посрещне първия му изблик на гняв — тросна се Антъни, отвори вратата на кабинета и мигом се впусна в обвинителна тирада срещу брат си Джеймс — Джейсън, старче, миналата вечер се опитах да успокоя този огромен разбеснял се бик, наистина опитах, но без успех. Обвинява ме…
— Огромен разбеснял се бик? — прекъсна го Джеймс и златистите му вежди леко се повдигнаха.
— …задето Джорджи не желае да разговаря с него — продължи Антъни. Благодарение на него и мен ме постигна същата участ, защото от снощи Розлин не ми е продумала.
— Огромен разярен бик? — повтори Джеймс. Антъни го стрелна с поглед и се ухили доволно.
— Сравнението ти приляга, повярвай ми.
— Достатъчно! — изплющя гласът на Джейсън, който бе застанал изправен зад бюрото. — Бих искал да чуя цялата история от начало, ако позволите.
— Да, ти пропусна най-интересната част, Тони — усмихна се Джеймс.
Антъни въздъхна и започна да разказва на големия си брат.
— Беше просто нещастно стечение на обстоятелствата, Джейсън, наистина бе така и ако трябва да сме честни, би могло да се случи на всеки от нас. Джак и Джуди успели да се промъкнат без мое знание в Найтън Хол. И само защото през онзи ден бяха поверени на грижите ми, сега ме обвиняват, че малките сладурчета са изтървали някоя и друга фраза, която не би трябвало да съществува в невинните им речничета.
— Това е малко поукрасен вариант на историята — намеси се Джеймс. — Нека не забравяме да споменем, че Джорджи не обвинява теб, а изцяло мен, сякаш аз бих могъл да знам, че ти ще бъдеш толкова безмозъчен, че ще заведеш момичетата на подобно място…
— Ще оправя нещата с Джорджи веднага щом пристигне — измърмори Антъни. — Можеш да разчиташ на мен.
— О, знам, че ще го направиш, но ще трябва да се върнеш в Лондон, защото тя няма да дойде тук. Не желае да помрачава празника на всички с лошото си настроение и реши, че ще е по-добре да си остане у дома.
Антъни придоби ужасен вид и нещастно изстена.
— Но ти не ми каза, че тя ти е толкова сърдита.
— Не съм ли? Да не би да смяташ, че ти подредих така окото само защото тя е малко ядосана?
— Достатъчно — сурово отсече Джейсън. — Цялата ситуация е недопустима. И честно да ви кажа, изумен съм, че откакто се оженихте, и двамата сякаш загубихте способността си да се оправяте с жените си.
Това последното беше удар под пояса, особено когато се отнасяше за двама бивши женкари.
— Е — побърза да се защити Джеймс, — американските жени са изключение от всяко правило и освен това са много упорити и твърдоглави.
— Същото важи и за шотландките — додаде Антъни. — Те не се държат като обикновените английски жени, Джейсън, наистина не го правят.
— Няма значение. И двамата знаете отлично колко много държа на семейните събирания тук за Коледа. Сега не е време за каквито и да било побоища и разправии. Вие двамата трябваше да уредите взаимните си недоразумения, преди да започнат празниците. Погрижете се незабавно за това дори и да се наложи да се върнете в Лондон.
Казал каквото имаше да казва, Джейсън се запъти към вратата и остави по-малките си братя да обмислят държанието си или, по-точно, липсата на държание, но преди да излезе, добави:
— И двамата приличате на две раздразнени мечки. Имате ли представа какъв пример давате на децата?
— Раздразнени мечки, как ли не — изсумтя Антъни, когато вратата се затвори.
Джеймс погледни към тавана и рече:
— Е, поне покривът още не се е срутил.
7.
Въпреки че бе заявила, че няма да дойде, съпругата на Джеймс пристигна с децата късно на другата сутрин. Освен това с нея дойдоха и братята й, което бе напук на Джеймс. Той така и не успя да се разбере със зетьовете си, а дори не бе уведомен, че ще пристигнат в Англия за Коледа.
Джудит, макар и доволна, че най-добрата й приятелка най-после е с нея, не пропусна да измърмори:
— Крайно време беше.
После сграбчи ръката на Джак и я поведе към салона, за да й покаже „Подаръка“, както вече всички го наричаха. Двете малки момичета прекараха остатъка от деня притиснати до издигнатата масичка, която бе почти толкова висока, колкото тях, шепнейки си развълнувано относно тайнствения подарък.
Живият им интерес привлече отново вниманието на възрастните към красиво опакования предмет и всички забелязаха, че момичетата сякаш бяха застанали на стража край него. Странно нещо е любопитството. Обикновено нищо не можеше да ги застави да останат толкова дълго на едно място…