— Анастасия? — попита Антъни. — Досега не съм чувал да наричат така баба ми.
— За разлика от Ана това име не е английско изтъкна Джеймс. — Ако питаш мен, това е един съвсем очевиден опит да се скрие истината.
— Но каква истина? — попита Дерек. — Анастасия би могло да е испанско име.
— Или да не е — обади се Травис.
— Няма смисъл да мъдруваме повече, когато можем веднага да узнаем истината — каза Маршъл. — Кой ще започне да чете пръв?
— Ейми, разбира се — предложи Дерек. — Този дневник може и да се е появил преди облога й с Джеръми, но явно е свързан с него, макар че що се отнася до мен, аз все още бих искал да знам кой го е намерил и го е увил като коледен подарък, вместо направо да го даде на баща ми.
— Навярно през всичките тези години е бил в къщата, но никой не е подозирал за съществуването му — предположи Реджи.
— Нищо чудно — кимна Дерек. — По дяволите, тази къща е толкова огромна, че сигурно има кътчета, в които дори и аз не съм надниквал, а аз съм израснал тук.
— Повечето от нас са израснали тук, скъпо момче — отбеляза Антъни. — Но ти си прав — не можеш да откриеш всичко, докато си млад. Предполагам, че зависи от това кое намираш за интересно.
Ейми и повече не можеше да издържи напрежението и решително се намеси:
— Бих искала да започна да чета дневника на глас; ако някой от вас има желание, да остане и да слуша.
— Съгласен съм да чуя една или две глави — рече Маршъл и се настани удобно в едно кресло.
— Като гледам колко е дебел този дневник, сигурно ще го четем чак до Коледа — отбеляза Уорън, докато се отпускаше на един диван. Кимна към Ейми и потупа мястото до себе си.
— Значи имаме късмет, че сме го отворили по-рано, нали? — ухили се Джеръми.
— Струва ми се, че сега не бих могъл да заспя. Не и след онова проклето: „Не ни съдете, а се опитайте да се поучите от грешките ни.“ — каза Джеймс. — Звучи доста интригуващо.
— Мисля, че първо трябва да събудим Джейсън и Едуард — отвърна Антъни.
Джеймс кимна.
— Съгласен съм. Събуди ги, а през това време аз ще отида да намеря още една бутилка коняк. Имам чувството, че се очертава доста дълга нощ.
10.
Керванът се състоеше от четири големи фургона. Три от тях приличаха на малки къщи на колела, изцяло направени от дърво, включително и леко скосеният покрив. Бяха снабдени с врати и прозорци, закрити с яркоцветни завеси. Някои бяха доста стари — свидетелство за голямото майсторство на този, който ги бе правил. Дори четвъртият фургон бе изработен от умела ръка, макар да бе предназначен за продоволствия и различни житейски принадлежности.
С настъпването на нощта керванът щеше да се отбие от пътя, за да се направи лагер. От четвъртия фургон щяха да свалят палатките заедно с големите котли и железните пръти, които образуваха триъгълници, за да ограждат лагерния огън и върху които се приготвяше храната. Само минути след спирането на кервана и мястото щеше да заприлича на малко оживено селце. Над близките дървета щяха да се понесат приятни аромати, смях и игрива музика.
Най-големият от четирите фургона принадлежеше на баросана, водача на племето — Иван Лаутару. Около фургона му се намираха палатките на семейството му, сестрите на жена му, майка му, неговите сестри и неомъжените му дъщери.
Вторият по-голям фургон принадлежеше на Николай, сина на Иван, и бе изработен, когато бе решено Николай да се задоми. Това бе преди шест години. Младият циганин още не си бе взел съпруга. Според Мария Степанова — старицата, която живееше в третия фургон — поличбите не бяха благоприятни за женитбата му. Отначало старицата бе заявила, че сватбата трябва да се състои на определен ден от годината, за да бъде бракът благословен с плодовитост, но после всяка година заявяваше, че според поличбите този ден не вещае нищо добро за предстоящия му съюз, което изпълваше с бяс младия циганин.
Малкият керван се състоеше от шест семейства, наброяващи четиридесет и шест души заедно с децата. Те се женеха помежду си, но понякога нямаше достатъчно млади момичета или младежи, от които да си изберат. В такива случаи младите цигани си търсеха подходящи половинки сред други кервани като техните. По време на пътуванията си се срещаха и общуваха с безброй хора, но пък те бяха чужденци или, както ги наричаха, гаджо, които заради чистата си кръв никога не биха влезли в брак с тях.
Иван също бе изгубил търпение от постоянното отлагане на този брак. Той вече бе платил годежната цена за бъдещата съпруга на Николай. Неговата дума бе закон, но той никога не би се осмелил да противоречи на Мария. Тя беше техният късмет, техният залог за добро бъдеще. Да пренебрегне предсказанията на Мария, би било равносилно на смърт за всички тях. Циганите твърдо вярваха в това. Обаче в същото време не можеше да избере друга невеста за сина си. Само внучката на Мария бе подходяща, нейната единствена жива потомка, единствената, която идеше да продължи да им носи щастие, след като Мария си отидеше от този свят.