Тази вечер, както обикновено, циганите направиха своя лагер край града, през който бяха минали през деня. Никога не лагеруваха прекалено близо до града, ала в същото време бяха достатъчно близко, за да могат жителите му да идват при тях, а и те да отиват в града. На сутринта жените щяха да почукат на всяка врата, предлагайки разноцветни дрънкулки, фино изработени плетени кошници или да погадаят на ръка и да предскажат бъдещето — нещо, с което тяхното племе беше прочуто от незапомнени времена.
Освен това щяха да възхваляват уменията на мъжете си, защото хората на Лаутару се славеха като едни от най-добрите майстори на фургони и каруци в света. Спечеленото поделяха по равно, защото частната собственост не бе позната сред тях. Затова някои от жените се прибираха у дома с едно или две откраднати пилета.
Ако им поръчаха да направят каруца, можеше да останат седмица в областта; ако ли не, след ден или два си тръгваха. Понякога, ако работата се проточеше твърде много, керванът си тръгваше и оставяха майсторите да довършат поръчката, а после да ги настигнат. По пътя оставяха знаци, които да ги отведат при своите.
Този начин на живот се налагаше, защото циганите биваха обвинявани за всяко престъпление, независимо дали го бяха извършили или не. Ако в околността имаше цигански керван, то всички беди започваха да се стоварват върху тях, ако останеха твърде дълго. Можеха да направят лагера си за няколко минути, а можеха още по-бързо да опаковат багажа си и да си тръгнат. От дългия си опит и преследванията през вековете се бяха научили да потеглят веднага щом трябва.
Те бяха скитници; това бе в кръвта им — нуждата да пътуват, да откриват нови и нови хоризонти, по-младите вече бяха пътували из Европа, по-старите познаваха Русия и съседните страни. Ако обстоятелствата не ги принуждаваха да си тръгнат набързо, те биха искали да останат по-дълго в една страна и да научат добре езика. Да знае повече езици, бе истинско богатство за един пътешественик. Иван се гордееше с познанията си по шестнадесет различни езика.
Това не бе първото им посещение в Англия и навярно нямаше да бъде последното, тъй като английските закони вече не бяха толкова строги към тях както през миналите векове. Всъщност за тях англичаните бяха доста странни хора. Много млади англичани от добри семейства биваха очаровани от поверията им, от жаждата им за свобода и искаха да се присъединят към тях, да се обличат като тях, да живеят като тях.
Иван позволяваше на тези гаджо за кратко време да живеят сред хората му, защото присъствието им вдъхваше спокойствие у местните селяни. Щом някои от лордовете се доверяваха до такава степен на циганите, че да живеят сред тях, то те не можеха да бъдат крадци, както се твърдеше, нали?
И в момента сред тях живееше един такъв гаджо — сър Уилям Томпсън. Той не бе от обикновените английски благородници, които понякога живееха с племето. Беше възрастен човек, по-стар дори от Мария, а тя бе най-старата сред циганите. Преди няколко месеца тя бе благоволила да говори с него, но не да му предскаже бъдещето, което вече не правеше за никой гаджо, а защото бе видяла болката в очите му и искаше да я прогони.
И успя, освобождавайки Уилям от вината, която той вече четиридесет години носеше в душата си. Сега можеше спокойно да се представи пред Създателя си. Той бе толкова благодарен, че се закле да посвети годините, които му остават, единствено на Мария. Всъщност мъжът бе разбрал, че тя умира и искаше, доколкото му бе по силите, да направи последните й дни приятни като отплата за това, което старата циганка бе сторила за него. Никой друг не знаеше. Тези, които цял живот бяха познавали Мария, не подозираха, че тя си отива. Не знаеше дори собствената й внучка. Ала Уилям се бе досетил и това бе тяхната обща тайна.
Иван не би му позволил да остане. Главният недостатък бе възрастта му. Англичанинът бе прекалено стар, за да успее да внесе своя дял в ковчежето на племето. Но той доказа противното, като всеки път се връщаше в лагера с джобове, пълни с монети, и накрая му бе позволено да остане. Всъщност той бе доста богат и парите бяха негови. Това бе малка цена за възможността да бъде близо до Мария, Освен това той им помагаше да усъвършенстват английския си език, а това не бе малко, тъй като тази година не възнамеряваха да напускат Англия.