Дейвид, на тридесет години, не бе толкова отегчен от живота, както Кристофър, който бе на тридесет и две. С черната си коса и светлосивите си очи той бе красавец и по най-взискателните стандарти. Напоследък по-голямата част от интересите му бяха съсредоточени върху жените, обичаше новостите и винаги бе готов да се впусне в авантюра, особено ако обещаваше да е опасна.
Кристофър искаше и той да изпитва същите вълнения, ала през последната година бе изпаднал в някаква странна апатия и изглежда нищо не бе в състояние да възбуди интереса му. Беше започнал да осъзнава, че се чувства отегчен от живота. Това бе все по-задълбочаваща се скука, която се отразяваше върху цялото му поведение.
Родителите му бяха починали, когато беше твърде млад, и тъй като нямаше никакви други роднини, бе отгледан от фамилния адвокат и слугите, които навярно му бяха създали по-различен поглед върху нещата. Не намираше за забавно това, което правеха приятелите му. Всъщност намираше много малко забавни неща в живота си и тъкмо заради това отегчението му бе станало толкова забележимо.
— Каквито и възможности да притежава Хавърстон, те зависят от времето и желанието — уморено отвърна Кристофър.
— Ти разполагаш с време — изтъкна Уолтър. — Значи ти липсва желание.
— Точно така — изрече Кристофър, придружавайки думите си с многозначителен поглед, с който се надяваше да сложи край на тази дискусия, но за по-сигурно добави — А сега, ако ме извиниш, имам да върша работа. Бих искал да се върна в Лондон преди настъпването на есента.
Тъй като дотогава имаше още месец, сарказмът му бе забелязан, и след като си размениха обидени погледи, двамата джентълмени се върнаха отново към обсъжданите клюки. Ала Кристофър едва бе свел поглед към следващата колона от цифри в счетоводната книга, когато вратата се отвори и икономът обяви, че са дошли неочаквани посетители от Харвес Таун.
Преди няколко години, по време на първото му идване в Хавърстон, кметът, преподобният Бигс, и господин Станли, най-възрастният член на градския съвет на Харвес, се бяха появили, за да поздравят Кристофър с „добре дошъл“. Оттогава не ги бе виждал нито веднъж, след като не бе имало повод да посети близкия град, докато пребиваваше в имението. Лорд Малори не можеше да си представи какво ги бе довело в дома му в толкова късен час. Те не го оставиха дълго да се чуди и минаха направо на въпроса.
— Днес в земите ни имаше нашествие, лорд Малори.
— От банда неблагочестиви крадци и разпространители на греха.
Уолтър се хвана за думата „неблагочестиви“ и попита:
— Да разбирам ли, че тези са по-различни от благочестивите крадци?
Въпросът му бе подчертано саркастичен, но добрият свещеник го взе на сериозно и сковано отвърна:
— Езичниците обикновено са различни, милорд.
Дейвид пък се заинтригува от определението „разпространители на греха“.
— И какъв по-точно грях разпространяват?
Но Кристофър, раздразнен от поредното прекъсване на работата му, рязко попита:
— И защо идвате при мен? Защо просто не сте арестували тези престъпници?
— Защото не сме ги хванали да крадат. Те са много умни, тези езичници и безбожници.
Кристофър нетърпеливо махна с ръка, защото още не бе получил отговор на въпроса си.
— Като кмет вие имате право да ги помолите да напуснат града. Затова повтарям — защо сте дошли при мен?
— Защото циганите не са се установили в нашия град, лорд Малори, а са направили лагера си върху вашата собственост, където ние нямаме официални правомощия.
— Цигани? О, значи такъв грях — засмя се Дейвид и си спечели неодобрителен поглед от преподобния.
— Да разбирам ли, че искате от мен да ги помоля да си тръгнат? — попита Кристофър.
— Разбира се, че точно това иска, Кит. Двамата с Уолтър ще дойдем с теб, за да ти помогнем. Не можем да те оставим да отидеш при тях сам, нали? Дори не си го и помисляй.
Кристофър завъртя очи. Приятелите му си бяха намерили забавление и съдейки по изражението на лицата им, нямаха търпение да се впуснат в новото начинание.
13.
— Никога не съм виждала толкова много женени мъже на едно място — с пълно отвращение заяви Анастасия, когато вечерта седна до баба си кран огъня. — Колко тъжно, че в такъв голям град няма нито един подходящ мъж за нашата цел, бабо. Не можах да открия неженен мъж, който да не бе или твърде стар, или твърде млад, или твърде неприемлив.
— Нито един? — учуди се Мария.
— Нито един.
Старицата се намръщи, преди да попита:
— Какво ще рече „неприемлив“.
— Такъв, за когото никога няма да повярват, че съм се влюбила.
Мария въздъхна и кимна.