Уханието от вареното на Мария бе много приятно. Анастасия го разбърка, чудейки се какво да каже на англичанина. Цялата истина? Част от истината?
Не искаше той да я помисли за някаква вещица, притежаваща магическа сила, както се смяташе за някои от циганките. Магията плашеше хората. Дори неща, които само външно приличаха на магия, плашеха някои хора. Тя не притежаваше магически умения, само талант, който изглеждаше като магия, защото никога не грешеше. Проблемът бе как да му го обясни.
14.
Кристофър бе виждал цигани и преди, макар че никога толкова отблизо. От време на време големи групи от тях се разполагаха на лагер в покрайнините на Лондон, за да търгуват и забавляват онези лондончани, които се осмеляваха да търсят приключения в техните лагери, но той самият не бе сред тях. Обаче бе чувал много истории за тези вечни скитници. Повечето не бяха никак приятни.
Обикновено пътуващите племена се смятаха за крадци, а жените им за екзотични проститутки, но освен това практикуваха и законни занаяти като калайджийство, търговия с коне, а бяха добри музиканти и отлични танцьори. За тях се говореше, че са много щастливи и свободни хора, които ненавиждат мисълта да се установят на едно място. Да забраниш на един циганин да пътува, бе все едно да погубиш душата му или поне той така бе чувал.
Обаче това племе, което се бе разположило в земите му, наистина изглеждаше безобидно. Лагерът им бе подреден и чист. Музиката и смехът не бяха много високи. Повечето бяха с мургава кожа и с много екзотични лица. Всички жени бяха облечени с памучни поли в ярки цветове, светли блузи, а на главите си носеха разноцветни забрадки. Мъжете бяха с тесни панталони, пристегнати в кръста с широки колани. Ръцете на циганките бяха отрупани с евтини блестящи гривни и пръстени, а от ушите им висяха дълги обеци.
Но жената, която бе привлякла вниманието му, изглеждаше различна от останалите. Тя също имаше дълги обеци, много гривни и пръстени. Дрехите й бяха ярки — дългата й поля бе в светложълто и синьо, а блузата с къси ръкави в бледожълто. Ала косата й не бе покрита с кърпа, а се спускаше свободно на лъскави вълни по гърба и раменете.
Това, което я правеше толкова различна, бяха очите й. Те бяха леко скосени като на жените от племето й, но бяха е искрящ кобалтовосин цвят. Кожата й бе много по-светла и бе гладка като слонова кост.
Не беше много висока. Главата й навярно едва стигаше до раменете му. Фигурата й бе дребничка и слаба, но много изящна, с чувствени извивки. Заоблените й твърди гърди напираха през тънкия памук на блузката. Лорд Малори бе виждал много по-красиви жени, но никоя от тях не бе толкова съблазнителна като тази. Пожела я в мига, в който я зърна. Тъкмо това го бе изумило, защото никога досега не му се бе случвало.
Тя все още не бе отговорила на въпроса му. Докато я наблюдаваше, възхищавайки се на гледката, той почти го бе забравил, докато тя не каза:
— Аз съм лечителка, гадателка и тълкувам сънищата. — После се усмихна и додаде. — Ти не ми изглеждаш болен, лорд англичанино.
— Не, не съм — засмя се той. — Нито пък сънувам достатъчно често, за да си спомням някой конкретен сън, който да пожелая да ми разтълкуваш. Колкото до предсказването на бъдещето ми, ще трябва да ме извиниш, хубавице, но не съм склонен да си хвърлям парите за нещо, което може да бъде доказано някой ден, когато ти отдавна няма да си тук.
— Един умен мъж. — Тя се усмихна, без ни най-малко да се засегне. — Но аз не предсказвам бъдещето.
— Не? — повдигна златистите си вежди. — Тогава какво отгатваш, за да си гадателка?
— Виждам хората такива, каквито са, и може би мога да им помогна да се видят в по-ясна светлина, за да могат да поправят собствените си недостатъци и да бъдат щастливи.
Странното й твърдение го развесели.
— Аз се познавам достатъчно добре.
— Нима?
Въпросът й прозвуча толкова многозначително, че той се замисли. Ала бързо пропъди надигналото се любопитство. Не можеше до бъде измамен. Тези хора си изкарваха прехраната, като се възползваха от невежеството и суеверието. А той не бе нито невеж, нито суеверен. Освен това искаше от нея нещо съвсем друго, което тя все още не бе споменала.
— Нямам нищо против да похарча няколко монети — безцеремонно заяви мъжът. — Сигурно притежаваш нещо, което да ми продадеш — нещо, което наистина би ме заинтересувало?
При тези думи погледът му се плъзна по тялото й и бе съвсем ясно за какво говори. Това бе поглед, който би бил обиден за една дама. Но момичето не изглеждаше обидено. Всъщност тя се усмихна, сякаш бе доволна, че е събудила такова желание. Тъкмо затова отговорът й го смая.