Той повдигна вежди.
— Извини ме? Какво те кара да мислиш, че не съм богат?
— По моите стандарти си богат. По твоите ти си просто добре осигурен. Дори управителят на имението ти печели повече от теб с това, което успява да ти измъкне.
Кристофър застина.
— Това е чисто злословене, момиче, и по-добре е веднага да ми обясниш. Откъде би могла да знаеш всичко това?
Тя не изглеждаше ни най-малко разтревожена, че бе предизвикала гнева му.
— Не бих могла — отвърна просто. — Но го чух, докато бях в Харвес. Защото идваш рядко, то когато се появиш, всички говорят само за теб. Много често споменаваха и управителя ти, и как те мамел още откакто си дошъл за пръв път. Според някои точно това и заслужава един лорд. Обаче има и такива, които са имали работа с управителя ти и искрено го презират. Това са две съвсем различни подбуди да се говори едно и също нещо, което означава, че казаното е истина. А ако не бе истина, лорд англичанино, щеше да ми се изсмееш. Вместо това гневът ти е доказателство, че аз просто съм потвърдила собствените ти подозрения относно този човек.
— Нещо друго? — сковано попита той.
Тя се усмихна.
— Да, има, но мисля, че достатъчно те ядосах за една вечер. Искаш ли да споделиш нашата скромна вечеря?
— Ял съм, благодаря. Освен това предпочитам да се освободя от гнева си, за да оставя място за… други чувства. Така че продължавай да ме анализираш.
Споменаването на „други чувства“ я накара да се изчерви, защото отлично разбра какво имаше предвид. Пламналото й лице стопи гнева му и той си спомни защо седи тук с нея. Трябваше да намери начин да задоволи нуждите си.
— Ти не обичаш да привличаш вниманието към себе си — продължи тя — и затова не се обличаш превзето и контешки. Не че не обичаш модните и изискани дрехи, но много добре осъзнаваш колко си красив, а това привлича хорското внимание и те кара да се чувстваш неудобно.
Той не можа да се сдържи и се засмя.
— Как, по дяволите, стигна до това заключение?
— Че много добре осъзнаваш колко си красив? Всяко едно огледало може да ти го потвърди. Че навярно би искал да се обличаш по-модерно, но не го правиш? Видях скъпите бижута, които носят приятелите ти, по-ярките цветове на дрехите им, по-модерната им кройка, перуките им. Ти се обличаш по-семпло, не носиш бижута, нямаш дори кадифена панделка на шията. Надяваш се, че приятелите ти ще привлекат хорските погледи и ще отклонят вниманието от теб. Но надеждата ти е напразна. Ти просто си мъж с необикновена външност.
Англичанинът се изчерви. Беше възбуден и тръпнещ от желание. Измъчваше го сладка болка, а думите й само възпламениха желанието му.
Протегна ръка. Не можеше да се сдържи, трябваше да я докосне. А тя не се опита да го спре, а продължи да се взира в него. От тези смайващо сини очи извираше такава вихрушка от емоции, че той забрави за миг, че ги гледат и я притегли в прегръдките си.
— Ела с мен в дома ми тази нощ, циганко. Няма да съжаляваш.
— В дома ти има ли свещеник, за да ни благослови?
Ръцете му се отпуснаха. Погледна я объркано.
— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен?
— Казвам, че аз също те желая, лорд англичанино, но без благословията на свещеника не мога да те имам. Много е просто.
— Просто? — изсумтя благородникът. — Трябва да знаеш, че това е невъзможно, че хората с моето обществено положение се женят само за равни по ранг.
— Да, много добре знам, че благородниците се управляват от строгите правила на своята класа и затова не могат да правят това, което искат. Жалко, че не си обикновен човек, лорд англичанино. Те са по-свободни от теб.
— А нима ти си свободна, щом като не можеш да направиш това, което искаш? — гневно попита той. — Нали току-що ми каза, че ме желаеш?
— Не го отричам. Въпреки това мен ме възпира моят собствен морал, а не мнението на другите. Ако искаш да знаеш, моите хора ще бъдат възмутени, ако се омъжа за теб. Може да ти се стори смешно, но ти не си подходящ партньор за мен, защото не си един от нас. Бих ли позволила това да ми повлияе? Не. За тези нещо само сърцето има значение. Моето няма да ми позволи да отида при един мъж, който няма да бъде мой завинаги. Не мога да падна толкова ниско.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем. — Изправи се и хвърли няколко монети в скута й. — За гледането ти — подигравателно рече той. — Колко жалко, че не можеш да „видиш“ начин да бъдем заедно.
— Но аз видях — тъжно отвърна момичето. — Колко жалко, че не ме желаеш достатъчно силно, за да ме задържиш завинаги.