Младият мъж приближи към нея и я прегърна.
— Нали нямаме първата си разправия?
— Нямаме ли?
— Не. Забранявам го.
Анастасия се отдръпна и се вгледа в очите му.
— Ще направя някои отстъпки, за да се приспособя към теб. Ти ще трябва да направиш същото. По този начин ще можем да постигнем съгласие за всичко. Честно ли е?
— Ти имаш доста необикновен поглед върху нещата и не съм сигурен, че ще мога да свикна толкова бързо с него. Засега съгласна ли си да нападнем кухнята.
— Да ако това е начина да получим закуска. — Махна към вратата и направи поклон. — След теб… лорд англичанино.
Кристофър завъртя очи, бутна я пред себе си и игриво я тупна по дупето.
— Да не чувам повече подобно обръщение. Кристоф е напълно достатъчно.
— Щом настояваш — изкиска се младата жена.
18.
Би било твърде пресилено да се надява, че ще продължат да се разбират толкова добре. Но няколко дни или седмици не бяха чак толкова невъзможно желание. Всъщност идилията им продължи само няколко минути, докато слязоха на долния етаж.
Като се замислеше за това, Кристофър бе длъжен да признае, че е можел да бъде много по-тактичен. Но нямаше навика да мери думите си, особено пред приятелите си. В крайна сметка на кого другиго, яко не на най-близките си приятели, можеше да се похвали с великолепната си придобивка?
Уолтър и Дейвид бяха такива, но му се искаше да не се бяха появили в коридора тъкмо когато слизаше по стълбите ръка за ръка с Анастасия, макар че тя бе няколко стъпки зад него. Естествено, двамата мъже не можеха да не я забележат, след като златистата й пола приличаше на горяща факла в нощта.
— Какво е това? — попита Дейвид, вперил поглед в Анастасия, макар че въпросът му бе отправен към Кристофър. — Значи ето къде си отишъл миналата нощ.
— Водиш я обратно в лагера? — предположи Уолтър, после се ухили. — Ще те придружим.
— Не съвсем — поправи го Кристофър. — По-късно ще я заведа да си вземе вещите, но отсега нататък тя ще остане с мен. Защото тя склони да остане при мен.
— О, смяташ ли, че е разумно това, Кит? — попита Дейвид. — Тя не е от онези жени, които стават за любовници, защото… хм, някак си не е типична за тази роля.
Анастасия издърпа ръката си от тази на Кристофър, но замислен за забележката на приятеля си, той като че ли не усети как пръстите й се изплъзнаха от неговите.
— И какво общо има типичното с всичко това? Имал съм „типични“ жени, Дейвид, и само за няколко дни са ми омръзвали. Също като на теб. Но това със сигурност няма да се случи с моята Ана. Освен това аз не съм я помолил да бъде моя любовница, за да я въвеждам в обществото, така че едва ли има значение дали е типична или не, не е ли така?
— Ъъ, хм, не бих искал да бъда лош вестител, старче — намеси се Уолтър, — но бих казал, че твоята Ана се кани да ти отсече главата — образно казано, разбира се.
Кристофър се обърна тъкмо навреме, за да получи оглушителна плесница по бузата си и да види как Анастасия прихваща полите си и побягва нагоре по стълбите.
— За какво, по дяволите, беше това? — извика лордът след нея.
Но тя не спря и миг по-късно чу как вратата на стаята му се затръшна с трясък. Всъщност навярно го бяха чули в цялата къща.
— По дяволите! — промърмори младият мъж. Зад него Дейвид тактично се изкашля, но Уолтър най-безцеремонно се засмя.
— Не, разбира се, няма нищо типично у нея. Може би ще ти помогне да разбереш какво стана. Кит, ако ти кажа, че тя започна да се мръщи, когато Дейвид заговори за любовници.
— Как не, сега ще обвиниш мен — изръмжа Дейвид.
Кристофър не обърна внимание на приятелите си и се запъти към стаята си. Вратата не бе заключена. Завари Анастасия да пъха в платнената си торба малкото си неща, които бе извадила.
Лордът затвори вратата и се облегна на нея. Не беше ядосан, но със сигурност бе раздразнен и малко объркан. Една любовница не би трябвало да има някаква причина да се разстройва, че открито я наричат такава.
— Какво си мислиш, че правиш? — настоя той. — И защо, по дяволите, ме удари?
Тя спря и го изгледа кръвнишки.
— Не те мислех за глупак, Кристофър Малори. Не се прави на такъв сега.
— Моля? — сковано попита той.
— И би трябвало да молиш — скастри го тя. — Но не съм ти простила!
— Не съм молил за прошка. Ако съм казал нещо грешно, проклет да бъда, ако знам какво е. Защо не ми кажеш против какво възразяваш, и тогава може би — забележи, казвам само може би — ще ти се извиня.
Лицето й пламна.
— Взимам си думите обратно, гаджо. Ти наистина си глупак. — Пристъпи към него. — Махни се от пътя ми. Отивам си у дома.