— Думите ти са твърде жестоки, Мария — заплашително изрече Иван и приближи до тях. — Разбирам гнева ти, но…
— Не е гняв, Иване, а за нещастие е самата истина — прекъсна го възрастната жена. — Никой друг не се осмелява да ти говори така, но аз мога да си го позволя. Защото умиращите нищо не може да ги изплаши.
Той бе чул достатъчно, преди да дойде при тях, и пребледня, осъзнавайки значението на последните й думи.
— Не! Не можем да загубим и двете.
— Този път нямаш избор. Не можеш да задържиш Ана, когато сърцето й я тегли другаде. Ако се опиташ, няма да имаш никаква полза, защото вместо късмет тя ще ви донесе нещастие и разруха. Но не можеш да обвиняваш никого освен себе си, Иван. Ако бе възпитал Николай по-добре и ако се бе постарал да изтръгнеш грубостта и жестокостта, които са го завладели, може би моята внучка щеше да го обича, а не да го мрази.
При тези думи лицето на Иван пламна, но не можеше да оспорва истината — синът му Николай бе истинско разочарование за него. Въпреки това на карта бе поставено бъдещето им, късметът и щастието, които ги бяха съпътствали толкова дълго, а той не можеше да понесе да ги изгуби.
— Нима за теб няма никакво значение, че ние винаги сме се грижили за вас, че винаги сте имали дом сред нас? — попита водачът на племето, опитвайки се да събуди у нея чувство на вина. — Къде изчезна вашата преданост, вашата благодарност?
— Благодарност ли? — презрително изсумтя Мария. — Ти изгуби моята преди години, когато ме заплаши, Иван, когато дъщеря ми ни напусна. Или си мислиш, че съм забравила? Оттогава изпитвам единствено равнодушие, защото нямах желание да търся подслон при друго племе. Ала двамата отново се изправяме един срещу друг, защото моята внучка иска да поеме по свой път. Никой няма да й попречи.
— Мария…
— Не! — остро го прекъсна старата циганка. — Няма какво повече да си кажем. Отдадох живота си на теб и твоите хора, но вече всичко свърши. Ако не искаш да умра с проклятие на устните, което ще те преследва до края на дните ти, ще се сбогуваш с внучката ми и ще й пожелаеш щастие по пътя, който си е избрала. Щастието и късметът ще продължат да бъдат с теб, докато си достатъчно мъдър, за да не пречиш на любовта.
За него бе много трудно да преглътне гордостта си и да се отдалечи с достойнство, ала го направи. Кимна сковано на Мария, после на Анастасия. Обаче синът му не притежаваше достойнство и се изплю в краката на Мария, преди да си тръгне.
Анастасия се бе изправила при появата на баба си. Прегърна я през крехките рамене и я поведе към фургона им. Усещаше слабостта й и чуваше затрудненото й дишане.
— Ти изцеди докрай силите си — нежно й се скара тя. — Мислех, че се разбрахме да ме оставиш сама да се справя.
— И ще ми забраниш за последен път да дам воля на гнева си?
— Не, разбира се, че не — въздъхна Анастасия. — Поне изпита ли удоволствие?
— Извънредно много, дете, извънредно много. А сега, къде е твоят съпруг? Защо не е с теб?
При тези думи Анастасия избухна в сълзи.
20.
Още бе сутрин, но Анастасия сложи баба си да си легне. У Мария вече бе останал съвсем малко живот. Анастасия не усещаше никакъв живец у нея, докато седеше край леглото и държеше ръката й.
Бдение край една умираща. Знаеше, че краят й наближава. Сър Уилям бе с нея, застанал мълчаливо зад гърба й и сложил ръка на рамото й. Всичко, което можеше да направи, бе да увери баба си, че самата тя ще бъде добре, макар да нямаше никаква представа как ще го постигне. Опита се да скрие мъката си, но трябваше да й разкаже какво се бе случило.
— Той не се смята за отговорен за това, което е направил миналата нощ, когато е бил пиян — обясни Анастасия в отговор на въпроса защо маркизът не е с нея. — Смята, че аз съм се съгласила да бъда негова любовница и беше във възторг от това. Отказва да повярва, че се е оженил за мен. Всъщност е убеден, че съм го излъгала.
— Значи смяташ, че той не те иска? — попита Мария. — След като го срещнах, знам, че това не е истина.
— Той ме иска, но не за съпруга. Което е чудесно. Според него, изглежда съм се опитала да се надигна прекалено нависоко. Следващият път ще бъда по-разумна.
— Следващият път ли? — тихо се засмя Мария. — Няма да има следващ път.
Анастасия не я разбра.
— Тогава ще остана неомъжена. За мен няма значение — опита се да увери баба си. — Английският благородник ни помогна да постигнем целта си. Заради него повече не съм обещана на Николай. За това съм му благодарна.