21.
— Ще се забавляваме страхотно! Не можем да ти се отблагодарим, Уилям, задето си се сетил за нас и ни позволяваш да ти помогнем.
Сър Уилям се изчерви и промърмори нещо, което накара трите жени да се изкискат. Анастасия, която ги наблюдаваше, прикри усмивката си.
По пътя до Лондон се бе наслушала за тези дами. Те били скъпи приятелки на Уилям, с които се познавал от детинство. Били приблизително на неговата възраст, но водели активен обществен живот. Сестри по избор, както с обич ги наричаше, а очевидно и те изпитваха същите чувства към него.
Виктория Сидънс беше вдовица — за четвърти път, а последният й съпруг я бе оставил изключително богата и с благородническа титла. Дълги години нейният салон бе един от най-известните и посещавани в Лондон и продължаваше да е такъв. Беше чест да получиш покана за някоя от сбирките й.
Рейчъл Бесбъроу също беше вдовица, макар че не бе имала толкова съпрузи. В продължение на петдесет години бе женена за един маркиз, преди той да се пресели в по-добрия свят. Имаше доста голямо семейство — деца и внуци, но никой от тях не живееше с нея и затова тя често гостуваше на приятелките си.
Елизабет Дженингс никога не се бе омъжвала и навярно бе най-старата „стара мома“, която съществуваше, или поне тя така шеговито наричаше самата себе си. Не че това я притесняваше. Тя бе по-голямата сестра на Рейчъл и затова никога не й бе липсвало семейство, което да обича.
Тази сутрин трите се бяха събрали в просторната гостна на лейди Виктория на Бенет стрийт, където бяха отседнали Уилям и Анастасия, откакто миналата седмица пристигнаха в Лондон. Анастасия се бе изправила на един стол, понасяйки второто, и както се надяваше, последно посещение на личната шивачка на лейди Виктория. Гардеробът й с елегантни рокли, който й бе обещал сър Уилям, бе вече почти попълнен.
Тези дрехи бяха последното, което дамите чакаха, за да „пуснат“ Анастасия сред бурните вълни на лондонското общество. Лейди Рейчъл бе съставила списък, който ежедневно се допълваше, на всички места, където Анастасия трябваше да бъде „видяна“. Лейди Елизабет си бе съставила друг списък на добре познати клюкарки, които вече бе започнала да посещава.
— Все едно да подготвиш сцената за представлението — бе заявила тя, след като се бе върнала от първата си визита. — Лейди Баскъм умира да се запознае с теб, дете, а до утре и всичките й приятели ще изгарят от нетърпение. Кълна се, че само за един ден тя е в състояние да посети поне четиридесет различни представители на висшето общество. Не ме питай как го постига, но е истина.
Те бяха решили, че едно малко объркване е тъкмо искрата, която би запалила най-лесно любопитството, и затова при всяко свое „клюкарско“ посещение лейди Елизабет разказваше съвсем различна история за Анастасия. Предполагаше се, че нейната майка е по-малката сестра на Уилям, която наистина в младостта си бе избягала от Англия и никога не се бе завърнала. Така че историята на Анастасия изглеждаше напълно правдоподобна.
Всъщност трите дами бяха осъмнали една нощ, обсъждайки най-вълнуващите сценарии за произхода на младата циганка — от незаконна наследница на някой трон в Източна Европа, до дъщеря на богат турски търговец на роби и накрая истината — че баща й е бил руски княз. Всичко това бе споделено — под най-строга тайна, разбира се — на клюкарките от списъка на Елизабет.
Задачата на Уилям бе да узнае дали маркиз Малори е пристигнал в Лондон и да открие какви са навиците му или кои са обичайните места, които посещава. В крайна сметка цялото това представление беше в негова чест и нямаше да има никакъв смисъл, ако той не чуе слуховете за Анастасия и не я види в новия й образ.
След като подготвиха сцената, поканите започнаха да валят като дъжд. Благодарение на таланта на Елизабет да разпространява слухове, Анастасия, която още не се бе появила в обществото, бе най-желаната гостенка за всеки изтъкнат дом в Лондон. Обаче първата поява щеше да бъде на костюмирания бал, който лейди Виктория планираше за края на идващата седмица.
Кристофър нямаше да получи покана. Оставаше да се види дали той въпреки всичко ще се появи — да я разобличи, просто да задоволи любопитството си и да зърне красавицата, за която всички приказваха, или да заяви, че е негова съпруга. Всичко бе възможно — тъкмо затова дамите бяха толкова развълнувани. Те можеха само да дадат начален тласък на нещата, но не можеха да предвидят края им.