Анастасия бе заета с приготовленията и това донякъде я отвличаше от мъката й. Тя бе изгубила не само баба си и „съпруга си за една нощ“, но и циганите, хората, сред които бе израснала, които обичаше и които я обичаха. Беше им казала сбогом, макар да се надяваше, че не е завинаги. Циганите никога не се разделяха освен в смъртта. Винаги очакваха до срещнат старите си приятели и близки по време на някое пътуване.
Денят на костюмирания бал най-после настана. Анастасия бе изпълнена с вълнение, макар че всъщност не очакваше да види Кристофър, защото той не бе включен в списъка на поканените. Заговорниците не искаха това, което правеха, да бие на очи. Целта им бе да го заинтригуват, да го накарат да съжали за нейната загуба, да го накарат да пожелае да си я върне, да му помогнат да пренебрегне правилото „това просто не се прави“, показвайки му как се прави — запазвайки истината за себе си.
По ирония на съдбата първото впечатление за нея от страна на скованото от твърди правила общество бе самата истина, защото костюмът, който тя носеше, всъщност изобщо не беше костюм, а собствените й дрехи — златистото й облекло за танци. Пред тези, които се бяха събрали и очакваха с нетърпение да я видят, тя се появи облечена като циганка и те бяха възхитени! Анастасия пожъна смайващ успех.
Макар че младата жена бе настоявала да започне този „фарс“ с истината или поне с част от истината, умело избягваше повечето въпроси. „Загадъчността“ бе изключително важна и новите й приятелки постоянно й го напомняха, докато я подготвяха за появата й на сцената. „Остави ги да гадаят, да се чудят, но никога не разкривай истината, освен под формата на шега“.
Което не бе особено трудно. Циганите бяха майстори на загадъчността и на изплъзването — изкуства, с които Анастасия бе отгледана, макар че досега много рядко се бе възползвала от тези си таланти.
Приемът вървеше отлично, надминавайки очакванията на приятелките й. Прекрасната дебютантка получи три предложения за брак и още осем не толкова почтени. Един млад мъж стана за смях, когато по средата на танца се свлече на колене и крещейки с все сили, й предложи ръката и сърцето си, а други двама се сбиха, оспорвайки си вниманието й.
Кристофър не се появи. Макар че бе потвърдено, че е пристигнал в Лондон, не знаеха със сигурност дали е чул за нея или не. Но утре щеше да плъзне нов слух. Рано или късно той щеше да чуе за нея. Беше единствено въпрос на време…
22.
Откакто се бе върнал в Лондон, Кристофър не бе в състояние да се завърне към обичайното си ежедневие. Беше приключил набързо работата си в Харвес, а после бе смаял своя управител, като го уволни. Обаче не си даде труда да наеме нов управител. Всъщност не правеше нищо, освен да се взира в горящите пънове в камината, обмисляйки за кой ли път как би трябвало и как не би трябвало да постъпи с Анастасия Степанова.
Не можеше да я забрави. Бяха изминали две седмици, откакто я видя за последен път, ала образът й бе запечатан като жив в съзнанието му. Сякаш я виждаше застанала гола пред него, стенеща и извиваща се под него в леглото — образите го преследваха като отмъстителни призраци, които не искаха да се махнат.
Беше се върнал в лагера й. Макар да се бе заклел, че няма да го направи, знаейки, че при създалите се обстоятелства не би имало никаква полза, два дни след окончателната им раздяла той отново препусна към лагера. Не беше сигурен какво ще й каже, като я види, но не му бе съдено да разбере.
Не можа да повярва, че циганите са си заминали. Не го бе очаквал. Гневът бързо измести удивлението му и дори започна да обмисля дали да не подаде оплакване и да възбуди официално преследване срещу тях. Те се бяха заклели, че ще оставят мястото така, както го бяха намерили, но въпреки това на поляната имаше гроб, както и голяма купчина обгорели дървета и метални отпадъци, свидетелство за това, че един от фургоните е бил изгорен.
Ала когато влезе в Харвес Таун и се запъти да търси началника на полицията, осъзна, че гневът му се е изпарил. Предположи на кого е онзи гроб и почувства известна вина за смъртта на старицата. Бабата на Анастасия. А ако това бе истина, младата жена сигурно бе потънала в скръб. Странно, но изпита желание да я успокои. Ала първо трябваше да я намери.
Тъкмо това се опита да направи, изпращайки куриери до най-близките градове. Не можа да повярва, когато те му докладваха, че не са успели да открият никаква следа от циганите. Сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. И тогава започна да вярва, че никога повече нямаше да я види.
Когато за пръв път го осъзна, се взираше в пламъците на камината в салона в Хавърстон. Удари яростно с юмрук в стената над полицата. Уолтър и Дейвид бяха свидетели на гнева му, но мъдро предпочетоха да не кажат нищо, а само си размениха въпросителни погледи.