— Нали? Хората никога не вярват, когато им поднесеш истината. Но така правят повечето глупаци, те още не са пораснали.
Очите му развеселено блеснаха.
— Колко вярно. Това е нещо, в което напоследък придобих голям опит.
— Да се правиш на глупак?
— Не.
При този простичък отговор сковаността я напусна, но нервността остана. Нямаше да го пита защо смяташе, че се е направил на глупак. Можеше да назове няколко случая, когато чувстваше, че се бе държал като глупак, но нямаше да го направи.
Вместо това предложи:
— Да обсъдим ли защо си тук?
— Искаш да кажеш, че не си ме очаквала, след като се появяваш сред хората, с които обикновено общувам? — Прие пламналото и лице за отговор, но продължи. — Чух за племенницата на един благородник, която се наричала с твоето име. Дойдох тук, за да разбера защо. Представи си изненадата ми…
Анастасия бе очаквала изненадата му, гнева му. Знаеше какво представлява един разгневен мъж, но този пред нея не бе такъв. Интересуваше я защо.
— Защо не си ядосан? — направо попита младата.
— Какво те кара да смяташ, че не съм?
— В такъв случай прикриваш гнева си много добре, гаджо. Много добре, кое от постъпката ми те вбесява? Че се представям за дама, когато, според теб, нямам никакво право да го правя?
— Всъщност това, което искам да зная, е защо си приела самоличността на друга жена.
— Идеята не беше моя, Кристоф. Бях достатъчно ядосана и наранена, за да не искам да те видя никога повече. Но моята баба…
— Твоята баба — прекъсна я младият мъж. — Видях гроба, Ана. Нейният ли е?
— Да.
— Съжалявам.
— Недей. Дните й на този свят бяха свършили и тя бе щастлива да намери вечния си покой на онази твоя поляна край пътя — символ на циганската душа. Страданието ми вече не е толкова мъчително. Тя живя дълго в непоносими болки и с радост посрещна края си, не мога да я упреквам за това.
— Ще сложа камък с името…
— Не. — Сега тя го прекъсна. — Не, нейното желание бе името й да остане неизвестно, да не остави никаква следа зад себе си. Но както вече ти казах, Кристоф, тя бе убедена, че двамата сме предопределени от съдбата един за друг. Уилям, който пътуваше с нас, я чу и си помисли, че може да ни помогне като те накара да разбереш, че външният вид и произходът не са чак толкова важни, че в този живот има други неща, които са много по-важни.
— Други неща?
Нямаше намерение да му обяснява и затова само сви рамене.
— За всекиго са различни. Някои мислят, че силата е най-важното нещо на този свят, други са убедени, че това е богатството, за трети може да е щастието, за четвърти… е, както казах, за всеки е различно.
— Няма да споменеш любовта, нали? — нехайно подхвърли лорд Малори. — Не е ли това за теб най-важното в човешкия живот?
Анастасия впери поглед в него. Може и да й се подиграваше, но тя не мислеше така.
— Не, любовта сама по себе си не е достатъчна. Можеш да обичаш и пак да бъдеш нещастен.
Нещо, което много скоро щеше да изпита на свой гръб, но нямаше намерение да му го казва. Вместо това додаде:
— Любовта и щастието са най-важните неща. Ако те вървят ръка за ръка, не ни трябва нищо друго. Но за да получиш и двете, любовта трябва да бъде взаимна — да даваш и да получаваш.
— Съгласен съм.
Тези две прости думички отново накараха сърцето й да се разтупти. Въпреки това може би си въобразяваше прекалено много. Може и да бе оставил у онези мъже в салона впечатлението, че е неин съпруг, ала това беше само впечатление. Той не им бе казал, че е неин съпруг, само бе споменал за „съпружеските права“. Много умел ход, който му позволяваше лесно да се измъкне невредим от ситуацията, освен ако наистина не бе решил пред всички да обяви, че тя е негова…
Знаеше, че сама се хвърля в пропастта, но не можеше повече да понася неизвестността, трябваше да узнае истината.
— С какво… си съгласен?
— С думите ти, че за да има щастие, любовта трябва да бъде взаимна.
— Но за теб това не е най-важното, нали?
— Когато животът ми бе празен или „нещо много сериозно липсва в него“, както ти самата ми каза, аз нямах представа какво може да е това нещо, както и самата ти.
— Аз знаех — тихо рече младата жена.
— Знаеше ли? Да, предполагам, че си знаела, но сигурно си усетила, че ако тогава ми го бе заявила направо, навярно щях да посрещна думите ти със скептицизъм и пренебрежение.
— Тогава?
— Ако един глупав мъж има късмет, Ана, то заблудите му продължават само толкова, колкото е нужно, за да осъзнае грешките си и да ги поправи, ако вече не е станало твърде късно. Страхувах се, че може вече да е твърде късно и затова съм много благодарен на сър Уилям.