Беше бременна в четвъртия месец. Още не й личеше и тя не усещаше никакви промени в тялото си освен сутрешното гадене. Въпреки това вече чувстваше особена близост с нероденото си дете и копнееше да го държи в прегръдките си. Чувството, което я бе обзело, имаше нещо общо с детето, но не бе свързано точно с него.
По-добре да се постарае да го обясни с разумни думи и точно това се опита да направи в навечерието на Коледа, описвайки чувствата си на Кристофър.
— Остава да направим още един подарък, макар че не ние ще го поднесем.
Едната му ръка бе обгърнала раменете й, а с другата галеше разсеяно дланта й. Извърна се към нея и както тя очакваше, отвърна:
— Не разбирам.
— В интерес на истината нито пък аз — призна младата жена. — Това е просто едно чувство, което ме споходи и има някаква връзка с нашия син…
— Син? — изненадано я прекъсна Кристофър. — Ние ще имаме син? И ти наистина го знаеш?
— Да, имах сън за това. Обикновено сънищата ми винаги са верни. Но това няма нищо общо с подаръка, който трябва да направим.
— Какъв подарък?
Анастасия разбра, че съпругът й започва да се чувства объркан. Не го обвиняваше. Тя самата често не можеше да разбере себе си, нито чувствата, които я спохождаха.
— Трябва да опишем на хартия как сме се срещнали, как сме се влюбили един в друг, как сме се опълчили против строгите правила на средата си и сме избрали любовта вместо дълга. Трябва да напишем нашата история, Кристоф.
— Да я напишем? — смутено повтори той. — Не съм много добър в писането, Ана.
Тя му се усмихна.
— Ще се справиш. Сигурна съм.
Съпругът й завъртя очи.
— Имам по-добро предложение. Защо ти не напишеш това, което трябва да се напише, а и защо впрочем е толкова наложително да се напише?
— Трябва да го направим, не за нашия син, но за неговите деца, за техните деца. Моето „чувство“ ми подсказва, че нашата история ще помогне на едно или повече от тези деца. Не знам кога ще им помогне и защо, просто знам, че така ще стане. Може би в бъдеще ще знам нещо повече, но в момента това е всичко, което знам.
— Много добре, предполагам, че мога да приема обяснението ти. Въпреки това продължавам да не разбирам защо трябва и двамата да го правим. Една история може да се разкаже и само от един човек.
— Истина е, но аз не мога да пиша за твоите чувства, Кристоф. Не мога да пиша за твоите мисли. Ти можеш само да ги добавиш, за да придадеш завършен вид на нашата история. Ала ако се притесняваш от стила си на писане или смяташ, че ще те разпитвам или ще ти се подигравам, обещавам ти, че няма да чета това, което напишеш. Тази история не е за нас, нито за нашия син, тя е за тези, които ще се родят след това и които ние навярно няма да познаваме. Можем да заключим написаното, така че никой от тези, които ни познават, да не може да го види.
Той въздъхна и я целуна нежно по бузата. Не му се искаше неохотното му съгласие да я обиди.
— Кога искаш да започнем?
Младата жена се поколеба само за миг.
— Тази вечер, в навечерието на Коледа. Имам чувството, че…
— Повече никакви „чувства“ за тази вечер — изпъшка Кристофър.
— Не съм казала, че трябва да напишем всичко тази вечер — засмя се съпругата му, — а само началото. Освен това, тази вечер трябва да дам още един подарък, а това ще ми отнеме известно време — имам предвид доставката.
Чувственият поглед, който му хвърли, го накара да повдигне вежди.
— Наистина ли? Не ти ли се струва, че вече е време? Не искаш ли първо да доставиш подаръка?
— Бих могла да бъда убедена.
Устните му отново се притиснаха към бузата й, после се спуснаха надолу към шията, изпращайки приятни тръпки по тялото й.
— Умея да убеждавам — с дрезгав шепот изрече Кристофър.
— Имах чувството, че ще кажеш точно това.
27.
Ейми затвори дневника за последен път и доволно въздъхна. Оказа се много повече, отколкото се бе надявала. Сега вече бе напълно спокойна относно своята „дарба“. Би могло да бъде просто съвпадение — винаги да печели облозите, — но предпочиташе да си мисли, че е наследила късмета си от своята прапрабаба.
Не всички бяха останали да изслушат четенето на дневника докрай, което бе отнело три дни. Розлин и Келси се редуваха да наглеждат децата и затова бяха пропуснали някоя и друга глава, но щяха да си наваксат, след като Ейми им даде дневника.
По-големите сестри на Ейми решиха да изчакат и да си го прочетат на спокойствие. Макар че двете се отбиваха в салона, за да разберат какво става по-нататък, през по-голямата част от времето правеха компания на Джорджина, която забавляваше гостуващите си братя. Членовете на семейство Андърсън не идваха толкова често в Англия, колкото й се искаше, и затова тя обичаше да прекарва по-голямата част от времето си с тях.