— Да си взема почивен ден? Не ставай глупав.
— За един ден ще се оправим и без теб, скъпа моя.
— Няма.
— Моли.
— О, добре — промърмори жената. — Бих могла да почакам и да го прочета след празниците, когато къщата няма да е толкова пълна, но признавам, че любопитството ме гризе. Още повече когато през целия ми живот дневникът е бил у мен, а аз никога не съм знаела какво представлява.
Той рязко се надигна и седна в леглото.
— През по-голямата част от живота ти? Кога го намери? И къде?
— Ами, и го намерих, и не съм. Искам да кажа, че ми го дадоха, когато бях още дете, на четири или пет години, не си спомням точно. Казаха ми какво да правя с него и кога да го дам, но не и какво представлява. И трябва да си призная, Джейсън, че това бе толкова отдавна, че съм го прибрала при някои стари свои вещи и напълно бях забравила за него.
— Но най-накрая си спомни?
— Е, не беше съвсем така. Това бе най-странното нещо, как го намерих отново — призна си тя.
— Какво искаш да кажеш?
Моли се намръщи, припомняйки си.
— Това беше, когато за пръв път се качих на тавана, за да извадя коледната украса. През целия ден имаше слънце и в помещението бе задушно и топло, затова отворих един от прозорците, за да се проветри. Щеше да влезе малко студен въздух, макар че навън нямаше вятър, а и да имаше, едва ли щеше да нахлуе само през един малък прозорец — или поне така си помислих. Въпреки това, когато се запътих към вратата с последната кутия, в стаята изведнъж нахлу силна вихрушка и събори всички неща.
— Сигурно си оставила вратата отворена и е станало течение.
— Не беше течение, Джейсън, а много силен вятър. Не знам откъде се взе, след като през целия ден времето бе тихо и нямаше никакъв вятър. А и вратата бе затворена и тъкмо затова всичко ми се стори толкова странно, поне по-късно, когато се замислих. В първия миг не мислех за нищо друго, освен да вдигна нещата, които бяха паднали. Тогава се натъкнах на един сгънат ориенталски параван, който бе паднал върху купчина картини, някои от които се бяха измъкнали от рамките си, и аз забелязах старите си вещи. Все още не си спомнях за дневника и едва ли щях да си дам труда да погледна в онзи стар мой сандък, ако…
Бръчката между веждите на Моли се задълбочи. Джейсън леко я разтърси, за да я накара да продължи.
— Ако какво? — напрегнато попита той.
— Ами, ако вятърът не се бе извил отново и не бе разлюлял капака на сандъка. Кълна се, изглеждаше така, сякаш се опитва да го отвори. Това наистина бе най-странното вещо. Усетих как по гърба ми полазиха студени тръпки, не ме е срам да си го призная. И тогава си спомних за онова старо кожено нещо, увито в парче кадифе, което бях сложила в сандъка си много преди да дойда да работя в Хавърстон — и че ми бе поръчано да го дам на семейството ти като подарък. Странно, но в мига, в който отворих капака на сандъка, и вятърът ненадейно стихна.
Джейсън внезапно се засмя.
— Сякаш чувам какво щеше да каже Ейми, ако беше там. Щеше да настоява, че това е бил призракът на моята баба или може би този на нейната баба, който е искал да се увери, че най-после дневникът ще бъде даден на тези, за които е бил предназначен. Мили Боже, никога не й казвай за онзи вятър, Моли. Тя наистина ще си помисли, че това старо място е обитавано от духове.
— Глупости. Това беше просто вятър, вероятно предизвикан от горещината в стаята.
— Да, очевидно, но моята племенница е малко странна и затова е по-добре да запазим в тайна истината за откриването на дневника, съгласна ли си?
— Щом настояваш.
— А сега ми кажи кой ти го е дал преди толкова много години. Ти не си достатъчно възрастна, за да си познавала баба ми.
— Не, но моята баба я е познавала. И когато отново го намерих, аз си припомних какво ми каза тя, когато ми даде дневника. Знаеш ли, тя е била лична камериерка на Ана Малори.
Той й се усмихна.
— Е, как бих могъл да го знам, след като никога досега не си го споменавала?
Моли се изчерви.
— Е, и за това съм забравила. Но си спомням много за баба си, защото съм била много малка, когато съм я познавала, а тя умря скоро след като ми даде дневника. А майка ми никога е бе работила в Хавърстон, така че никога не е имала вземане-даване със семейство Малори и не е имала причини да ги споменава. Затова толкова лесно съм забравила за цялата история. Освен това минаха почти десет години, преди да дойда да работя тук, и дори и тогава не си спомних.
— Значи Ана Малори го е дала на баба ти, за да го предаде на потомците й?
— Не, дала й го е, за да го даде на мен. Нека ти разкажа какво ми каза баба ми и тогава може би ще разбереш. На времето аз със сигурност не съм разбрала нищо и все още не разбирам, но сега ще ти предам думите й, поне това, което си спомням. Моята баба вече е била лична камериерка на лейди Малори, когато един ден тя я повикала, поканила я да седне и да пие чай с нея и й казала, че двете ще станат най-добрите приятелки. Баба ми е казвала, че лейди Малори често говорела странни неща, а през онзи ден изрекла едно от тях. „Искам да знаеш, че ние ще се сродим. Няма да стане скоро и ние няма да сме живи да го дочакаме, но то ще случи и ти ще помогнеш това до стане, като дадеш на внучката си този пакет“