— Не! — казах рязко аз. — Не. Не искам никой да знае освен…
— Освен кого?
Не отговорих и внезапно тя докосна ръката ми. Не ме стисна силно, но беше ясно, че държи да чуе отговора на въпроса си.
— Кой?
— Дядо ми — признах аз. — Той е почти на осемдесет години.
Тя дръпна ръката си.
— Кога е рожденият му ден?
— Утре.
Служителката помисли за момент, после кимна.
— Ако чувстваш, че имаш нужда да поговориш с някого за случилото се, той е може би най-добрият избор. И все пак… Само с него ли искаш да говориш?
— Да — казах аз. — Не искам никой друг да разбира. Нямам нищо против дядо да знае, защото… — оставих изречението недовършено. Тя знаеше защо. Поне една от причините.
— Радвам се, че възприемаш нещата така — каза жената, кимайки. — Трябва да призная, че това улеснява много нещата за мен. Естествено, когато разкажеш на дядо си, ще му напомниш, че ако той спомене нещо на някого, ще бъде порицан публично. А това определено не е нещо, което би искал точно сега. Може да загуби привилегиите си за консервиране.
— Разбирам.
Служителката се усмихна и се изправи.
— Има ли нещо друго, което мога да направя за теб тази вечер?
Радвах се, че разговорът приключи. Сега, след като всичко в света ми отново беше нормално, исках да заема мястото си в залата, пълна с хора. Внезапно се почувствах много самотна тук.
— Не, благодаря ви.
Тя махна с ръка към пътеката, водеща към Игралния център.
— Най-добри пожелания и резултати, Касия. Радвам се, че успях да ти помогна.
Благодарих й за последен път и си тръгнах. Тя остана там; гледаше как се прибирам в Центъра. Макар да знаех, че е нелепо, чувствах, че ме следи с поглед по целия път до вратата, по целия път през коридора, обратно в залата и до масата, където Ксандър все още играеше. Той вдигна глава и улови погледа ми. Беше забелязал, че ме няма. Всичко ли е наред? — питаха очите му. Кимнах. Вече беше.
Всичко отново беше нормално. По-добре от нормално — можех спокойно да се насладя на факта, че с Ксандър вече бяхме двойка, бяхме Партньори.
И все пак ми се искаше да не ми беше казвала за Кай. Нямаше да мога да го погледна по същия начин сега, когато знаех толкова много за него.
Бяхме толкова много в Игралния център. В залата беше горещо и влажно, напомняше ми за симулацията на тропически океан, която имахме веднъж в часа по Наука, онази с кораловите рифове, изобилстващи с риба, преди Затоплянето да унищожи всичката. Усещах влагата във въздуха, почти вдишвах парата.
Някой се блъсна в мен в мига, в който един Служител направи съобщение по централния говорител. Тълпата замлъкна, за да чуе по-добре:
„Изпуснат е цилиндър с таблетки. Моля, не мърдайте от местата си и не говорете, докато го открием“.
Всички застинахме незабавно на място. Чух тракане и меко тупване, когато някой — вероятно Ксандър — прибра шахматните фигури. После настана тишина. Никой не помръдваше. Загубен цилиндър е сериозен проблем. Погледнах момичето до мен и то също ме погледна, с широко отворени очи, абсолютно неподвижно. Сетих се отново за симулацията с океана, как инструкторката в един момент млъкна по средата на някакво обяснение, а рибата, която плуваше из стаята, впери странния си поглед в нас, без да мига. И ни гледаше така, докато инструкторката не включи наново симулацията.
Всички чакахме ключът да бъде превъртян и Служителят да ни каже какво следва. Мислите ми се опитаха да избягат, да напуснат мястото, където стояхме неподвижни. Дали в тази зала имаше и други неизвестни Отклонения, плуващи като рибата във водата? Вода. Спомних си друга история, свързана с вода, този път истинска — за един ден, когато аз и Ксандър бяхме на по десет години.
Тогава имахме повече свободно време и почти през цялото лято се мотаехме край басейна. Ксандър обичаше да плува в синята хлорирана вода; аз предпочитах да седя на ръба на басейна и да потапям и вадя краката си във водата, преди да реша да вляза. Точно това правех, когато изведнъж Ксандър се появи до мен със загрижено изражение на лицето:
— Загубих си цилиндъра с таблетките — каза ми той тихичко.
Веднага погледнах надолу, за да се уверя, че моят висеше на банския ми. Там беше; металната му халка беше закачена стабилно за презрамката на лявото ми рамо. Имахме цилиндрите си от четири седмици и за момента те съдържаха само по една таблетка. Първата. Синята. Онази, която можеше да ни спаси; онази, в която имаше достатъчно хранителни вещества, за да оцелеем няколко дни, ако разполагаме и с вода.