В басейна също имаше огромно количество вода. Как Ксандър щеше да намери цилиндъра си?
— Сигурно е някъде по дъното — казах аз. — Нека да повикаме спасителя и да го помолим да изпусне водата.
— Не — каза Ксандър и стисна решително зъби. — Не му казвай. Ще ме порицаят публично, защото съм го загубил. Не казвай нищо. Ще го намеря.
Носенето на цилиндъра е важна стъпка по пътя към независимостта ни; да го загубиш беше все едно да признаеш, че не си готов да поемеш отговорността на самостоятелността. Родителите ни носят цилиндрите ни, докато станем достатъчно големи да се грижим сами за тях. Първо е синьото хапче — на десет години. После, когато навършим тринайсет, ни дават зеленото. То ни успокоява, когато сме в период на духовна и емоционална криза.
А когато станем на шестнайсет години, ни дават и червеното, което можем да вземем само когато някой Висш служител ни нареди да го направим.
Първоначално се опитах да помогна на Ксандър, но хлорът винаги е дразнел очите ми. Гмурках се отново и отново и когато очите ми вече пареха толкова силно, че не можех да издържа, се изкачих на циментовия парапет и се опитах да открия нещо под осветената от слънце искряща повърхност на водата.
Не носим часовници, докато сме малки; времето се пази в тайна от нас. Но въпреки това знаех. Знаех, че Ксандър е под водата много по-дълго, отколкото би трябвало да бъде. Измервах времето с ударите на сърцето си и по плясъка на вълните, които се удряха в стените на басейна, докато други хора се гмуркаха надолу, после други и други.
Да не се е удавил? За момент бях заслепена от слънчевата светлина, отразяваща се във водната искрящо бяла повърхност, а и бях парализирана от страх, който също чувствах като бял. Но после се изправих и поех с целите си дробове въздух, за да изкрещя към света: Ксандър е под водата, спасете го, спасете го! Преди обаче викът ми да се роди, непознат глас попита зад гърба ми:
— Да не се е удавил?
— Не знам — казах аз и откъснах поглед от водата. До мен стоеше момче; загоряла кожа, тъмна коса. Ново момче. Само това успях да забележа, защото то изчезна, гмуркайки се светкавично във водата.
Пауза, още няколко вълнички се разбиха в стената и главата на Ксандър се появи над водата. Ухили ми се победоносно, държейки в ръка водоустойчивия цилиндър.
— Намерих го — каза той.
— Ксандър! — възкликнах аз с облекчение. — Добре ли си?
— Разбира се — отвърна той и очите му светеха уверено.
— Защо да не съм?
— Защото беше толкова дълго време под водата, че се уплаших да не си се удавил — признах аз. — Както и момчето… — Внезапно се паникьосах. Къде отиде другото момче? Не беше излязло да си поеме въздух.
— Какво момче? — попита Ксандър изненадано.
— Влезе да те търси. — И тогава го видях, под синевата, сянка в дълбините на басейна. — Точно тук е. Да не се е удавил?
В този момент момчето изплува, кашляйки, косата му лъщеше от водата и слънцето. Червена драскотина, почти излекувана, но все още забележима, пресичаше цялата му буза. Опитах се да не я зяпам. Беше ми трудно не само защото нараняванията бяха нещо много необичайно в място, където всички са здрави, но и защото беше непознат. Странник.
Оставих му няколко секунди да си поеме дъх спокойно. Той ме погледна, но заговори първо Ксандър:
— Не си се удавил.
— Не — съгласи се Ксандър. — Но ти почти успя да го направиш.
Знам каза момчето. — Исках да те спася. — После се поправи: — Искам да кажа, да ти помогна.
— Не знаеш ли да плуваш? — попитах го аз.
— Мислех, че знам — каза момчето, което накара двама ни с Ксандър да избухнем в смях. Момчето погледна в очите ми и се усмихна. Усмивката явно го изненада; тя изненада и мен — беше много топла. Момчето погледна отново към Ксандър. — Тя изглеждаше разтревожена, че не се показваш толкова дълго време.
— Вече не се тревожа — казах, облекчена, че всички са добре и в безопасност. — На гости ли си на някого? — попитах момчето, като се надявах да каже, че ще остане тук за по-дълго. Вече го харесвах, защото се беше опитало да помогне на Ксандър.
— Не — каза то и макар все още да се усмихваше, гласът му прозвуча спокойно и равно, като водната повърхност на басейна, която вече беше станала абсолютно неподвижна. Гледаше право към мен. — Тук живея.
Очите ми отново се приковаха към тълпата пред мен и почувствах същото чувство на облекчение и освобождение, когато видях познато лице, някой, за когото до този момент се притеснявах страшно много. Някой, за когото бях мислила, че се е удавил или че е бил пратен някъде далече и може би никога повече няма да го видя.