— Племенникът й — каза мама, гласът й беше изпълнен със съчувствие. — Разбира се, че Айда ще пожелае да го отгледа.
— И хората от правителството вероятно са сметнали, че са им… длъжници и са направили изключение за тях — допълни баща ми.
— Абран! — каза майка ми укорително.
Но бащата на Ксандър се съгласи с него.
— Логично е. Изключение от правилата като компенсация за инцидента. Син, за да замени този, който не трябваше да загубват. Сигурно Служителите са видели нещата по този начин.
По-късно майка ми дойде в стаята ми, за да ме завие. Гласът й звучеше меко като одеялата, които подгъваше около мен.
— Чу ли разговора ни?
— Да — отговорих аз.
— Племенникът… синът на Маркъм започва училище утре.
— Кай — казах аз. — Това е името му.
— Да — каза мама. Наведе се към мен и дългата й руса коса се разпиля по раменете й, а луничките й изглеждаха като звезди, изпъстрили кожата й. Усмихна ми се. — Ще бъдеш мила с него, нали? — помоли ме тя. — Ще му помогнеш ли да се ориентира? Трудно е да си нов на място, където всички останали се познават и към което принадлежат.
— Ще му помогна — обещах аз.
Както се оказа, молбата й беше ненужна. На следващия ден в гимназията Кай се представи сам на всички. Спокоен и енергичен едновременно, той вървеше из коридорите; казваше кой е, така че да не се налага никой да пита. Когато звънецът удари, просто се сля с група ученици. Беше изненадващо за мен колко бързо изчезна. В един миг беше там — нов, различен, отличаващ се, а после стана част от тълпата, сякаш го беше правил през целия си живот. Сякаш никога не беше живял другаде освен тук.
И така беше винаги с Кай, изведнъж си дадох сметка, като се връщах в спомените си назад. Винаги го виждахме да се носи по повърхността. Само в онзи първи ден беше се гмурнал надълбоко.
— Трябва да ти кажа нещо — казах на дядо, като си придърпвах стол до него.
Служителите не ме задържаха много в Игралния център, след като настъпих таблетките; все още имах свободно време за посещението при дядо. Бях благодарна, защото това беше предпоследният път, когато щях да го видя. Мисълта ме накара да се почувствам някак… празна.
— А… — каза той. — Нещо хубаво ли е? — Седеше до прозореца, както правеше често нощем. Гледаше как слънцето залязва, как се появяват звездите и понякога се чудех дали не го прави, за да бъде сигурен, че слънцето ще изгрее отново. Трудно е да спиш, когато знаеш, че си почти накрая, нали? Сигурно човек не иска да изпусне нито миг от живота, дори тези мигове, които иначе ни се струват мрачни и незабележими.
Цветовете избледняха в нощта; сивото и черното завладяха всичко. Уличните лампи светнаха с кратко и внезапно примигване. Въздушният влак се носеше във въздуха; през деня почти се сливаше с небето, но нощем, когато запалеха светлините му, изглеждаше като прекрасна искряща пътека над земята. Докато се взирах нагоре, един влак премина, отнасяйки по домовете им настаналите се в удобните си светли седалки хора.
— Нещо странно — казах и дядо отпусна вилицата си. Ядеше храна, наречена „пай“, която никога не бях опитвала, но изглеждаше вкусно. Искаше ми се правилата да позволяваха той да сподели с мен част от нея.
— Всичко е наред. Все още съм подбрана за двойка с Ксандър — казах аз. Обществото ме е научило, че така трябва да се поднасят новините — първо успокояващата и добрата част, после останалото. — Но имаше грешка в микрокартата ми. Когато за пръв път я преглеждах, лицето на Ксандър изчезна. И видях друг.
— Видяла си друг?
Кимнах, като се опитвах да не гледам прекалено настойчиво в чинията му. Посипаната със захар коричка ми приличаше на ледени кристали. Оцветените в червено плодове се бяха разпилели по чинията, зрели и със сигурност много вкусни. Думите, които казах, се забиха в съзнанието ми, както парчето сладкиш върху вилицата. Видях друг.
— Как се почувства, когато видя лицето на другото момче на екрана? — попита ме нежно дядо, като постави ръката си върху моята. — Разтревожи ли се?
— Малко — признах аз. — Бях объркана. Защото познавам и него.
Веждите на дядо се извиха нагоре изненадано.
— Така ли?
— Беше Кай Маркъм — казах му аз. — Синът на Патрик и Айда. Живее в нашия квартал, малко по-надолу по улицата ни.
— Какво ти обясниха Служителите за грешката?
— Че не е било грешка на Обществото. Обществото не прави грешки.
— Разбира се, че не — каза дядо спокойно, с добре обмислен тон. — Хората обаче правят.