Слънцето проблясваше през сребристата му коса и виждах всяко косъмче, дори когато не се вглеждах в такива детайли. Чувствах се едновременно тъжна и гневна заради остаряването му.
— Това е толкова вълнуващо — каза той иронично, ритайки с крака във водата. — Разбирам защо не правиш нищо друго, освен да седиш тук. — Усещах подигравката в гласа му и извърнах ядосано лице встрани.
После той се изправи и се запъти към трамплина за скачане.
— Господине — каза спасителката, отговаряща за басейна. — Господине?
Имам разрешително — каза дядо, без да спира. — В отлично здраве съм.
После се изкачи по стълбата към трамплина и изглеждаше все по-силен и по-силен, колкото по-високо се качваше.
Не погледна към мен, преди да скочи; тръгна право напред и още преди да прониже повърхността на водата, аз вече бях на крака, минах по горещия мокър цимент до най-високата степен на трамплина. Стъпалата ми пареха, но още по-силно пламтеше вътре в мен наранената ми гордост.
И скочих.
— Мислиш за басейна, нали? — попита ме дядо.
— Да — засмях се леко. — Тогава не се грижеше за мен, не ме защитаваше. На практика ме тласна към смъртта.
И веднага изтръпнах, защото не исках да кажа тази дума. Не знам защо се страхувах от нея. Дядо не се страхуваше. Както и цялото ни Общество. И не би трябвало.
Дядо изглежда не забеляза нищо.
— Беше готова да скочиш — каза той. — Просто още не беше сигурна в себе си.
И двамата замълчахме, потънали в спомените си. Опитвах се да не гледам към часовника на стената. Трябваше да си тръгвам скоро, за да не наруша вечерния час, но не исках дядо да си помисли, че броя минутите. Сякаш бележех времето до края на посещението си. До мига, в който животът му ще приключи. Макар че, като се замислех, така бележех и миговете на собствения си живот. С всеки миг, който споделяш с някой друг, ти му даваш част от своя живот и вземаш частица от неговия.
Дядо явно усети, че съм разсеяна, и ме попита за какво мисля. Казах му, защото нямаше да имам много други възможности да го направя, и той се протегна, за да докосне с успокояващ жест ръката ми.
— Радвам се, че съм ти дал част от живота си — отвърна ми той. Беше толкова мило и го каза толкова нежно, че и аз му отговорих същото. Въпреки че беше почти на осемдесет години и макар тялото му да ми се струваше толкова крехко, хватката му беше силна и това отново ме натъжи.
— Има още нещо, което искам да ти кажа — казах аз. — Записах се на туристически поход за лятната си дейност по избор.
Той изглеждаше доволен.
— Върнали са отново тази възможност?
Преди години дядо много ходеше на такива походи в свободното си време и постоянно ми разказваше за тях.
— Да, нова възможност е за това лято. Досега не го бяха предлагали.
— Чудя се кой ли ще бъде инструкторът — каза той замислено. После се загледа през прозореца. — Къде ли ще ви заведат?
Проследих отново погледа му. В района нямаше много диви местности, макар да бяха оставили достатъчно зелени пространства — паркове и полета — за игрова дейност.
— Вероятно в някой от по-големите зелени райони за игри.
— Може би ще отидете на Хълма — каза той и очите му светнаха радостно.
Хълмът бе последното място в Града, което беше останало залесено и диво. Можех да го видя оттук, зеленият му масив се извисяваше над Разсадника, където работеше мама. Някога го бяха използвали за обучения на армията, но след като по-голямата част от нея беше преместена във Външните провинции, останалите не беше необходимо да тренират толкова.
— Смяташ ли? — попитах въодушевено. — Никога не съм ходила там. Била съм много пъти в Разсадника, естествено, но никога не съм получавала разрешение за разходка из Хълма.
— Ще ти хареса, ако ви разрешат да отидете там — каза дядо; изглеждаше развълнуван. — Има нещо много особено в това да се катериш към най-високото място, което виждаш пред себе си, никой да не е разчистил пътеката пред теб, да няма симулатор. Всичко е истинско…
— Наистина ли мислиш, че ще ни позволят да се катерим там? — попитах аз. Ентусиазмът му беше заразителен.
— Надявам се.
Дядо се загледа през прозореца към Разсадника и аз се запитах дали причината да прекарва толкова много време тук не беше, защото така се отдаваше свободно на спомените си, на това, което беше изживял навън.