Той сякаш разчете мислите ми.
— Аз съм просто един старец, който няма какво да прави, освен да седи тук и да си спомня миналото, нали?
Усмихнах се.
Няма нищо лошо в това. — Всъщност в края на живота с доста окуражаващо да можеш да го правиш.
— Не правя точно това — каза дядо.
— Така ли?
— Не, аз мисля — разгадал беше отново мислите ми. — Не е същото като да си спомняш миналото. Да, това е част от мисленето, но не е само то.
— За какво си мислиш?
— За много неща. За стихове. За идеи. За баба ти.
Баба ми е починала рано от една от последните форми на рак, когато е била на шейсет и две години. Не я познавах. Пудриерата е била нейна, преди да стане моя — подарък от нейната свекърва, майката на дядо.
— Какво щеше да каже тя според теб за моя Партньор? — попитах го аз. — И за това, което стана днес.
Той замълча. Чаках, без да го притискам.
— Мисля — каза дядо най-накрая, — че щеше да иска да разбере дали не си се запитала.
Не разбрах какво има предвид, но чух звънеца, който обявяваше, че последният влак за кварталите ще мине съвсем скоро. Трябваше да тръгвам.
— Касия? — Дядо се изправи. — Все още пазиш пудриерата, която ти дадох, нали?
— Да — отвърнах изненадана, че пита. Това беше най-ценното нещо, което притежавах. Най-ценното нещо, което някога щях да притежавам.
— Ще я донесеш ли на Последното ми тържество утре вечер? — помоли той.
В очите ми се появиха сълзи. Искаше да я види отново, за да си припомни жена си и майка си.
— Разбира се, дядо.
— Благодаря ти.
Сълзите щяха да се стекат по лицето ми, когато се наведох да го целуна. Задържах ги, не се разплаках. Запитах се кога ли ще мога да си поплача. Няма да бъде на утрешното Тържество; хората ще гледат. За да видят как дядо приема заминаването си и как ние приемаме, че той ни оставя.
Докато вървях по коридора, чувах как останалите обитатели си говорят сами или на посетителите си зад затворените врати и как усилват звука на комуникационните си портали, защото мнозина от по-възрастните не могат да чуват добре. Някои стаи бяха тихи. Може би там имаше и други като дядо ми, които просто седяха пред отворените си прозорци и мис леха за хора, които вече ги няма.
Щеше да чака да разбере дали не си се запитала.
Влязох в асансьора и натиснах копчето; чувствах се тъжно, странно и объркано. Какво искаше да каже?
Знаех, че времето на дядо изтича. Знаех го от много отдавна. Но защо щом вратата на асансьора се затвори, изпитах чувството, че същото важи и за мен?
Баба ми щеше да иска да разбере дали не се бях запитала: ами ако не е било грешка? Ами ако Кай е бил подбран за мой Партньор?
За един кратък миг го направих. Когато зърнах лицето на Кай да проблясва толкова бързо, че дори не успях да видя цвета на очите му, щом той ме погледна, а само мрака в тях, се запитах: Ти ли си?
7.
Днес е събота. Дядо навършва осемдесет години, така, че тази нощ ще умре.
Преди хората се будели и се чудели: Дали днес ще е последният ден от живота ми? Или пък лягали да спят, без да знаят дали ще се събудят отново. Днес знаем в кой ден ще излезем от светлината и коя нощ ще бъде най-дългата, последната. Последното тържество е лукс. То е триумф на планирането, на Обществото, на човешкия живот, на неговото качество.
Всички проучвания показват, че най-добрата възраст за умиране е осемдесет години. Времето е достатъчно, за да изживееш пълноценен живот, но не е толкова дълго, че да се почувстваш безполезен. Това е един от най-неприятните моменти в старостта. В обществата преди нашето възрастните хора страдали от ужасни заболявания като депресията, защото чувствали, че вече никой няма нужда от тях. И днес има ограничения в това, което може да направи Обществото. Не можем да поддържаме достойно живота на хората след осемдесет години. Подбирането на правилните и здрави гени ни е довело до тази възраст, но не и отвъд нея.
Преди нещата са били много различни. В миналото не всички са умирали на една и съща възрасти е имало всякакви проблеми и много несигурност. Можело, е да умреш навсякъде — на улицата, в болницата — както е починала баба ми, дори във въздушния влак. Можело, е да умреш сам.
Никой не трябва да умира сам.
Беше много рано, небето беше искрящо синьо с бледи розови нюанси, когато слязохме на почти празната спирка на влака и тръгнахме по циментовата алея към сградата на дядо. Искаше ми се да сваля обувките си, да изляза от алеята и да тръгна по студената свежа трева, но днес не беше подходящ ден за отклонения от програмата. Родителите ми, Брам и аз вървяхме мълчаливо, потънали в мисли. Никой от нас нямаше нито работа, нито свободни занимания.