Днес беше денят на дядо. Утре нещата ще се върнат отново към нормалния си ход, ние ще продължим живота си, а него няма да го има.
Това беше очаквано. Беше честно. Напомнях си го, докато се качвахме в асансьора, за да отидем до апартамента му.
— Можеш да натиснеш копчето — казах на Брам, като исках да се пошегувам с него. Когато преди идвахме на посещения при дядо, винаги се карахме кой да натисне копчето в асансьора. Брам се усмихна и натисна 10. За последен път, помислих си аз. От утре нямаше да имаме дядо, когото да посещаваме. Нямаше да имаме причина да се връщаме тук.
Повечето хора не познават възрастните си роднини така добре като нас.
Връзката, която имаме с другите си баба и дядо — онези, които живеят във Фермерските земи, е много по-обичайна. Общуваме по портала през няколко месеца и ги посещаваме през няколко години. Много внуци гледат Последното тържество на бабите и дядовците си на екраните, донякъде отдалечени от случващото се. Никога не съм завиждала на тези деца; напротив, съжалявала съм ги. И днес се чувствах по същия начин.
— Колко ще трябва да чакаме, докато се появи Комитетът? — попита Брам татко.
— Около половин час — отговори татко. — Всички ли носите подаръците си?
Кимнахме. Всеки от нас беше донесъл нещо на дядо. Не бях сигурна какво са избрали родителите ми, но знаех, че Брам беше ходил до Разсадника, за да вземе камък. Беше се опитал да отиде възможно най-близо до Хълма.
Брам улови погледа ми и отвори дланта си, за да ми покаже камъка си отново. Беше кръгъл и кафяв и все още леко изцапан с пръст. Приличаше малко на яйце и когато Брам го донесе вчера, ми каза, че го е намерил под едно дърво сред купчина от меки зелени борови шишарки, които приличали на гнездо.
— Дядо много ще го хареса — казах на Брам.
— И твоят подарък много ще му хареса. — Отново скри камъка в дланта си. Вратите се отвориха и излязохме в коридора.
Бях написала писмо на дядо като подарък. Тази сутрин станах по-рано и прекарах доста време и копиране и преправяне на информацията за изразяване на чувства, която ми предложи програмата от портала. Преди да принтирам писмото, случайно открих стихотворение от десетилетието, в което се беше родил дядо, и включих и него в текста. Малцина се интересуват от поезия след като завършат училище, но дядо е изключение. Изчел е всичките Сто стихотворения много, много пъти.
Една от вратите по коридора се отвори и някаква стара жена подаде главата си навън.
— Отивате на Тържеството на мистър Рейес ли? — попита тя, но не ни изчака да отговорим. — Церемонията е частна, нали?
— Да, така е — отвърна татко, като спря от любезност да поговори с нея, макар да знаех, че изгаря от нетърпение да се види с баща си. Не успя да се въздържи обаче да не хвърли бърз поглед към затворената врата на дядо по-надолу в коридора.
Жената измрънка леко.
— Искаше ми се церемонията да беше отворена за посещение. Щеше ми се да дойда, за да взема някои идеи. Моето Тържество ще бъде след по-малко от два месеца. Можете да се обзаложите, че ще бъде отворено за посетители — засмя се дрезгаво и после попита: — Ще дойдете ли да ми разкажете как е минало, след като свърши?
Майка ми се притече на помощ на татко — двамата винаги си помагаха.
— Може би — каза тя с усмивка, хвана баща ми за ръка и се обърна с гръб към жената.
Чухме въздишка на разочарование и после рязък звук от затварянето на вратата. На табелката беше изписано името „Мисис Наш“ и аз си спомних, че дядо ми е говорил за нея. Много е шумна и досадна, беше казал той.
— Не може ли да изчака да й дойде редът, вместо да говори за това в деня на дядо? — измърмори Брам, докато отваряше вратата на дядовия апартамент.
Вече го усещах като различно място. По-притихнало. Малко по-самотно. Мисля, че беше така, защото дядо не стоеше както обикновено до прозореца. Днес той си почиваше в леглото в дневната, тъй като тялото му беше започнало да го предава. Точно навреме.
— Можете ли да ме преместите до прозореца? — помоли той, след като поздрави всички ни.
— Разбира се. — Татко избута внимателно леглото към слабата сутрешна светлина. — Спомняш ли си кога правеше това за мен? Когато карах всичките онези ваксинации като малък?
Дядо се усмихна.