— Беше в различна къща.
— И гледката беше различна — съгласи се татко. — От онзи прозорец можех да виждам само двора на съседите и въздушния влак, ако извиех достатъчно глава.
— Но над всичко това беше небето — каза спокойно дядо. — Винаги можеше да го виждаш. А какво има отвъд него, се питам. Какво идва след това?
С Брам се спогледахме. Мисълта на дядо блуждаеше леко днес, което можеше да се очаква. В деня, когато възрастните навършваха осемдесет, състоянието им се влошаваше. Не всички умираха в едно и също време, но винаги беше преди полунощ.
— Поканих приятелите си да дойдат веднага след посещението на Комитета — каза дядо. — А след като те си тръгнат, бих искал да прекарам малко време с всеки вас поотделно. Първо с теб, Абран.
Татко кимна.
— Разбира се.
Комитетът не се бави много. Пристигнаха, трима мъже и три жени в дълги бели лабораторни престилки, и донесоха разни неща. Облеклото за церемонията, което щеше да носи дядо. Апаратурата за съхранение на тъканите. Микрокартата с историята на живота му, за да можем да я изгледаме на портала.
С изключение на микрокартата, мисля, че дядо щеше да хареса повече нашите подаръци.
След няколко минути дядо се появи отново, облечен в дрехите си за церемонията. На практика те бяха съвсем ежедневни, като униформите — обикновени панталони, риза и чорапи, но бяха направени от фин, качествен плат и той сам беше избрал цвета.
Почувствах как нещо засяда на гърлото ми, когато видях какъв цвят беше избрал — светлозелено. Двамата с него много си приличахме. Зачудих се дали си е давал сметка, когато съм се раждала, че дните на нашите тържества ще бъдат толкова близко един до друг, след като рождените ни дни са само през няколко дни.
Всички се настанихме — дядо в леглото си, а останалите от нас на столове, докато Комитетът извършваше своята част от церемонията.
— Мистър Рейес, представяме ви микрокартата със записите и картините от вашия живот — казаха те. — Информацията е събрана от един от най-добрите ни историци специално във ваша чест.
— Благодаря ви — каза дядо, протягайки ръка.
Кутията, в която бяха поставили микрокартата, беше като сребристата кутийка, която получавахме на Тържеството на Подбора, с изключение на цвета: тази беше златиста. В микрокартата вътре имаше снимки на дядо като малко момче, тийнейджър, зрял човек. Той не беше виждал някои от тези снимки от години и си помислих, че сигурно е много вълнуващо за него да ги разгледа днес. В микрокартата имаше и сбито описание на живота му, прочетено от един от историците. Дядо завъртя кутийката в ръцете си, както бях направила аз с моята преди няколко дни. Животът му беше в ръцете му. Както беше и моят.
След това заговори една от жените. Изглеждаше по-мила от другите, може би защото беше по — дребничка и по-млада.
— Мистър Рейес, избрахте ли човек, който да наследи микрокартата ви след края на този ден?
— Синът ми, Абран — каза дядо.
Тя извади устройството за събиране на тъканите; като последен жест към възрастните Обществото позволяваше процесът да се извършва при закрити врати, само в присъствие на семейството.
— С удоволствие ви съобщаваме, че вашите данни са подходящи за консервиране. Не при всички е така, както знаете, така че можете да прибавите и това към списъка с вашите постижения.
Дядо пое устройството от нея и й благодари още веднъж. Преди тя да го попита на кого би желал да бъдат предадени пробите, той я изпревари:
— Синът ми Абран ще се погрижи и за това.
Жената кимна.
— Просто допрете бузата си и поставете пробата тук — каза и демонстрира как точно да го направи. — После запечатайте сто така. Трябва да донесете пробата в Министерството за биологично съхранение в срок до двайсет и четири часа от вземането й. В противен случай не можем да гарантираме, че замразяването ще бъде ефективно.
Радвах се, че дядо беше определен като годен и тъканната му проба щеше да бъде замразена. Сега вече не беше задължително смъртта да бъде абсолютен край за него. Някой ден Обществото щеше да измисли начин да го върне отново. Те не обещаваха нищо, но мисля, всички знаехме, че това щеше да се случи. Нима Обществото се беше проваляло някога в постигането на целите си?
Мъжът до вратата се обади:
— Храната за гостите ви и за вашата последна вечеря ще бъде тук до час. — Подаде на дядо напечатано меню. — Желаете ли да промените нещо?
Дядо погледна картата и поклати глава.