— Всичко изглежда наред.
— Насладете се на Последното си тържество тогава — каза мъжът и прибра картата в джоба си.
— Благодаря ви.
Дядо изви устни така, сякаш знаеше нещо, което Комитетът не подозираше. Те си тръгнаха, като преди това всички разтърсиха ръката му и казаха „Поздравления“. И, кълна се, можех да чуя какво си мисли дядо в този момент, докато ги гледаше право в очите:
За какво ме поздравявате — за живота, който съм изживял, или за това, че най-накрая ще умра?
— Хайде, да свършваме с това — каза дядо с палава искрица в очите, гледайки към устройството за събиране на проби, и всички се разсмяхме заради игривия начин, по който прозвучаха думите му. Той долепи бузата си до апарата, щракна, пъхна пробата в прозрачната стъкленица и я запечата рязко. Тежката официална атмосфера сякаш беше изчезнала от стаята заедно с тръгването на хората от Комитета.
— Всичко върви много добре — каза дядо и подаде стъкленицата на баща ми. — Засега смъртта ми е чудесна.
Баща ми примигна, а изражението на лицето му внезапно се промени — сякаш нещо го заболя. Знаех, че и той като мен би предпочел дядо да не използва тази дума, но никой от нас дори и не мислеше да го поправя точно днес. Болката на лицето на татко го правеше да изглежда по-млад, на моменти почти като дете. Може би си спомняше смъртта на майка си — толкова необичайна, толкова трудна в сравнение с Последното тържество на дядо.
След днес татко вече нямаше да бъде ничие дете.
Макар да не го исках, изведнъж се сетих за убитото момче на семейство Маркъм. Без Тържество. Без подготовка за вземане на тъканна проба, без сбогувания. Това е почти невъзможно да се случи, припомних си сама. Вероятността подобно нещо да се случи, е едно на милион.
— Носим ти подаръци — каза Брам на дядо. — Можем ли да ти ги дадем вече?
— Брам — каза татко укорително. — Може би дядо ти иска да прегледа микрокартата си. Гостите му вече са на път.
— Да, искам да го направя — каза дядо. — Искам да видя как е минал животът ми. И нямам търпение да дойде храната.
— Какво избра? — попита нетърпеливо Брам. Менюто е едно и също и за дядо, и за гостите му, но както повеляват правилата, всеки трябва да яде само собствената си порция. Не ни е позволено да споделяме храна.
— Всички десерти. — Ухили се доволно дядо. — Торта. Пудинг. Бисквити. И нещо друго. Но нека преди това да видя подаръка ти, Брам.
Брат ми целият грейна.
— Затвори очи.
Дядо се подчини и протегна напред ръката си. Брам сложи внимателно камъка върху дланта му. Няколко частички пръст паднаха на одеялото, с което беше покрит дядо, и мама се наведе, за да ги изтръска. Но в последната секунда дръпна ръката си и се усмихна. Дядо нямаше да има нищо против пръстта.
— Камък — каза дядо, отвори очи и погледна надолу. Усмихна се на Прам. — Струва ми се, че знам къде си го намерил.
Брат ми се усмихна широко и наведе глава. Дядо стисна здраво камъка.
— Кой е следващият? — попита той почти весело.
— Искам да ти дам подаръка си по-късно, по време на сбогуването — каза татко кротко.
— Така няма да имам много време да му се насладя — пошегува се дядо.
Внезапно се смутих заради писмото си — не исках да го чете пред всички — и казах:
— Аз също ще ти го дам по-късно.
На вратата се почука; приятелите на дядо започнаха да идват. Няколко минути след първите дойдоха и други. После и други. А след това се появи и персоналът по хранителното снабдяване с всички десерти на дядо — последната му вечеря — и отделните подноси за всеки от гостите.
Дядо повдигна кърпата от чинията си и божествена миризма на затоплени плодове изпълни стаята.
— Помислих си, че ще искаш да хапнеш малко пай — каза той и ме погледна. Значи беше усетил желанието ми онзи ден. Усмихнах му се. По негов знак повдигнах кърпите от подносите на гостите и всички се събрахме, за да хапнем. Поднесох храната на останалите, а после се настаних пред своята чиния. След това забодох вилицата си в ронливото, изпъстрено с плодове парче пай и я поднесох към устата си.
Запитах се дали смъртта винаги има такъв великолепен вкус.
След като всички гости оставиха вилиците си в чиниите и въздъхнаха със задоволство, започнаха разговорите с дядо, който се беше облегнал назад на леглото върху купчина плътни бели възглавници. Брам продължаваше да яде, тъпчейки се с последните парчета, останали в чинията му. Дядо му се усмихна от другата страна на стаята, развеселен.